- Глей ся – започна Тошо Компира, наричан от приятелите си почтително „Дон Компирини”
– Искам да ми направиш един малък ремонт на басейна.
Строителят кимна.
- Значи, махаш тръбата за пълнене и канала… Така. И после слагаш….Момент – Компира набра бързо номер на мобилния и когато му отговориха, продължи – Та- слагаш тук отгоре една тръба, през която басейнът да може да се напълни за четири часа (нали имаш там разни инженерчета, нека изчислят каква точно). После долу, до самото дъно, монтираш друга, през която да може да се изпpaзни за осем часа – ще я сметнете там. Дотук ясно ли е?
- Да, господин Компиров, обаче ще пострада римската мозайка по стените, а и монтирането на филтъра…
- Нищо няма да монтираш – отваряте двете тръби и засичате за колко време ще се напълни басейнът. А - и друго – сложи някого на водомера да види колко вода ще изтече през това време, че задачата има и второ подусловие….После ще оправите всичко, аз плащам.
Строителят отвори уста да възрази още нещо, но Компира го отпрати с властно махване на ръка.

После влезе в къщата и отиде в кухнята, където трима души от охраната му седяха около маса, на която имаше голяма купчина ябълки. В единия ъгъл лежеше отворен сборник със задачи по математика.
- Е? – строго попита Компира – Колко?
Тримата уплашено се свиха.
- Питам ви – колко са ябълките?
Единият плахо се обади:
- Ама то много сложно бе шефе! Чуй сам – Стоян изял пет ябълки повече от Иван, но три по-малко от Петър, а Петър изял пет пъти повече ябълки от Иван…Ох, обърках се.
- Не ме интересува! Колко са били ябълките – нали това се питаше в задачата?
- Да…- въздъхна другият – четири пъти го проиграваме от сутринта и все не излиза. А и аз все съм „Петър” – три пъти ходих до тоалетната вече. Шефе, нареди им поне периодично да се сменяме, а?
- Вижте какво… - започна Компира с онова съсредоточено изражение, което караше враговете му да треперят – ако до обед не ми кажете колко са били ябълките, продължаваме със зелки, докато ушите ви станат като на зайци. Ясно ли е?
Тримата въздъхнаха и кимнаха. Компира излезе отново на двора и извади мобилния:

- Мечо, ти къде си сега? В Горна Оряховица, да, добре. В товарен влак, нали? Аха, добре…А машинистът? А, седи вързан до тебе и ти подсказва. Добре, ей сега ще ти се обадя пак.
После той набра друг номер.
- Глиган, в Русе си, нали? Добре. В локомотива на пътнически влак нали…? Е, как така в товарен? Какво значи „нямало”? В условието на задачата ясно пишеше „а в същото време от Русе срещу него тръгнал ПЪТНИЧЕСКИ влак с шестдесет километра в час”… Не, не експрес, пътнически…Добре де, както и да е. Машинистът е до тебе, нали? Добре. След десет минути тръгваш и внимавай да поддържаш скоростта точно. Щом видиш насреща си друг влак (ще го кара Мечо) – скачате всички от кабината. Ясно?
Чул потвърждение, Компира набра отново подчинения си в Горна Оряховица и му нареди каквото и да става, да се движат с четиридесет километра в час, а като видят Глигана, да скачат. После прибра телефона си успокоен – къде точно ще се срещнат влаковете (както се питаше в задачата), щеше да разбере довечера от новините.

Компира избърса потта от челото си и мислено въздъхна: „Каквото и да ми струва, ще го докарам аз моя малоумник поне до осми клас. Аз не успях, но поне нека детето да се изучи и да стане човек…”
И докато си представяше (с голяма мъка) сина си като интелигент, едно копие прелетя над оградата и се заби в земята на три метра от него. Компира подскочи и заопипва джобовете си за оръжие. В същото време над оградата се показа кръглото лице на Миро Митницата, комшията му.

-А-а, Тоше, извинявай – без малко щеше да стане беля. То уж оградите ни високи, с хеликоптер не можеш да видиш какво става зад тях, ама на…Хем им казах да внимават.
- Да не си играете на индианци? – изръмжа поуспокоен Компира.
-Какви ти индианци… -въздъхна Митницата – Дъщерята има да учи за битката при Клокотница, а то детето откъде да знае – нито Рамбо е участвал там, нито Брус Уилис… Та разделих на две охраната – да й го покажат малко така – по-нагледно.
- Хм, я да взема да пратя и моя да погледа, а? – предложи Компира – Отдавна не са го изпитвали по история.
- Прати го, няма проблем – прие Митницата – абе, то нашата се е видяла вече – така ще се бъхтим всеки ден докато сме живи – но поне децата да станат хора…..

Компира кимна – така си беше – а после се качи в джипа и отиде да купи още ябълки. Или може би зелки, кой знае.
0