Вицове за пазаруване, магазини и търговци

Един турист се разхождал из Лондон и се натъкнал на странна табела,която гласяла:
"Китайски ресторант" Олаф Хендерсон". Нашия се позачудил и влязъл вътре. Там го посрещнал 101%, 25-каратов китаец с усмивка до зад ушите. Туристът го попитал:
- Добър ден. Мога ли да говоря с мистър Олаф Хендерсон?
- Добър ден. Аз съм Олаф Хендерсон.
- Моля?!? Но Вие сте китаец, при вас имената са други!
- Ами ще Ви разкажа историята. Отивам аз да се регистрирам в Британските имиграционни служби,а там,преди мен,на опашката,един двуметров швед диктува имената си за попълване на формулярите: Олаф Хендерсон, роден еди къде - си и така нататък. Човека приключва и идва моят ред. Чиновничката ме пита:
- Името Ви?
- Ами Сем Тинг...
Един турист, разхождайки се из древен град - влязъл в магазинче за сувенири.
Харесал си една изкусно изработена и наглед стара бронзова котка и попитал за цената и.
- Десетарка за котката! - рекъл продавачът - и още 1000 за историята и.
- А не може ли само котката да взема? Не ме интересува историята.
- Хубаво, ама ще се върнете, сигурен съм в това.
- Да бе! - изпръхтял презрително туристът, взел статуетката, оставил десетак и си излязъл.
Още на входа някаква улична котка се присламчила към него. След няколко крачки от близкият двор изскочили още три, четири, на първото кръстовище го посрещнали нови десетина. Човекът крачел все по-бързо, но напусто - отвсякъде извирали още и още, и още, и още, и още, и още, и още котки, и тръгвали след него. Затичал се ония, а вече стотици котки го преследвали. Стигнал до краят на улицата - пред него - само море. Не знаейки какво да прави, туристът с все сили метнал бронзовата котка в морето, а ордите котки профучали край него и наскачали след сувенира.
Туристът седнал запъхтян на вълнолома, държал се за главата си, не можейки да повярва на видяното, след това хукнал обратно към магазина.
- Хи-хи-хи! - потрил ръце търговецът - нали ви казах, че ще се върнете? Една хилядарка и имате историята?
- Не ме интересува историята - рекъл запъхтян човекът - Малък бронзов циганин, имате ли?
От пет години почивен ден нямам.
Ня-мам. Ходя по сватби. За букета. Зъб ми избиха, ребро ми пукнаха, десетки ноктопластики отидоха фира, аркади имам повече от Кубрат Пулев, покана получих от отбора по ръгби да им стана капитан. С времето задобрях, рефлексите ми се изостриха, хвърлям се като джак ръсел териер, засичам като радар . Не се хваля, ама ако ме сложиш на вратата съм по-добра от Георги Петков – дузпа няма да пропусна. 73 букета съм хванала до този момент. Трупам. Вкъщи на гробища след Задушница прилича, панделки имам да пребинтовам десетина фараона. Но не. Не ми предлага. Намеци му правих всякакви и накрая откровено си му казах - не съм претенциозна за пръстена, не е важно да е с диамант, не е важно да е златен, не е важно да е пръстен даже. Може и ламаринена отварачка от кенче. Но не. Не ми предлага. Менделсоновият марш ми е мелодията на телефона. Бялата рокля стои в багажника, до аптечката, готова за мълниеносна употреба. Изкарах с отличие курс за танци на пилон. Зеле слагам, шпагат правя, накладки сменям! Но не. Не ми предлага. Щот една циганка, начи, му била гледала и му казала, че а се ожени, а бял ден няя да види. Жена му щяла да е мързелива кат боа, погълнала военен министър, кошмарна готвачка, некадърна домакиня и така щяла да напълнее след сватбата, че вместо шлифер щяла да носи туристическа палатка за 7 души. И да, само щяла да му харчи парите, да му къса нервичките и да му слага рога. Това последното не мога да го разбера.

Що вика на майка си „една циганка“ ,също не мога да разбера.
Второкласникът Иванчо, пътувайки в колата с родителите си, попитал:
- Колко е часът?
Майката казала:
- Погледни си мобилния телефон.
В отговор на факта, че Иванчо забравил телефона си вкъщи, двата гласа на родителите упорито обяснявали, че при излизане от вкъщи, човек трябва да си вземе телефона, ключовете и парите.
- Е нали съм с вас! - опитал да се оправдае синът.
- И какво от това? - попитали родителите. - И ако спрем в магазина, и там се загубиш, няма да можеш да се обадиш, няма да имаш пари за автобусен билет до вкъщи, а там като стигнеш няма да имаш ключове да си влезеш. А ако, не дай боже, стане земетресение или наводнение?
След продължителните родителски заръки, бащата попитал:
- Е, сине, направили си необходимите изводи от нашия разговор?
Иванчо тъжно казал:
- Да! Не трябваше да питам за времето...