Напред-назад. Напред-назад. Навътре-навън, малко наляво, малко надясно…
Тя чувстваше потта по челото си, между гърдите и по гърба си. Почти беше към края на силите си, а той в екстаз, с усмивка, следеше движенията.
Напред-назад, напред-назад, отново и отново.
Сърцето ѝ щеше да се пръсне, лицето ѝ беше червено, тя изстена. После почна да стене по-силно и по-силно. Накрая, тотално изтощена, изкрещя:
– Добре, koпeлe, не мога да паркирам успоредно, направи го ти!