Преди години отидохме на море , на бунгала в Созопол.
Яка компания, мацки, пиене, никакъв контрол. Една вечер след як запой с домашна ракия, незнайно защо ни се дояде мед. От другата страна на пътя имаше пчелин. Оформихме здрава група и потеглихме. От петимата в групата , никой хал хабер си нямаше къде точно се крие медът и ха-ха да се върнем , но другите щяха да ни скъсат от бъзик.
–Вижте, пичове - предложи Ванката. Да вдигнем кошерчето и право в бунгалото, там на светло ще решим какво да правим.
А нощта тъмна, като в кучешки гъз. Но кошерите боядисани в жълто, бързо се ориентирахме.
–Ей този! -спря се Ванката.
–Що? -питам аз.
–'Щото е най-голям! Като крадем , поне да е най-големият.
Правилно. Грабнахме го. И в този момент ни се нахвърли дребен , но трътлест помияр. Лае та се къса и току налита към краката ни. Разстоянието до бунгалото го взехме само на заден. Четирима носехме кошера, а петият се занимаваше с песа. Щом ухапеше три пъти, се прехвърляше при носачите. Пропадахме в някакви канали, спъвахме се в коренища и най-накрая изподрани и нахапани, стигнахме бунгалото. Всички наддадоха тържествуващ рев и млъкнаха.
Ванката се плесна по челото и рече:
–Koпeлeta, донесли сте къщичката на кучето...
0