Сутрин. Студено. Лежа под юргана и се чудя как да излъжа любимата за cekc.
Ако почна да пипам, ще получа ритник, ако се моля, ще чуя трогателни оправдания. Дали да я прегърна... не, това е пeдaлcko. Размишлявам. Мога да я целуна, но и това отпада, защото дъхът ми е като на овчарско куче яло наденица стояла на слънце. Нищо не мога да измисля. Ставам. В кухнята котката Ивелина е хванала огромна хлебарка – тъкмо я убива с движения на леопард. Носи ми я в краката, та да е сигурна, че съм видял какъв ловец е. Исус си знае работата – хрумна ми нещо. Грабвам хлебарката под изненадания поглед на Ивето и влизам в спалнята. Шмугвам се под завивките като крадец на плъхове, притаявам се за малко, а после с порива на тролей убивам мъртвата хлебарка връз шкафчето на Нора. Вдигам джапанката, а любимата виждайки какво се е случило, ме обявява за неин герой. Много мъже твърдят, че правят любов по един час – аз онождам за десет минути. Същите люде при cekc били вадели душите на половинките си с памук, а аз просто блъсвам товарния влак (с всичките му вагони пълни с тежки въглища) в мозъка на жената. След диващината ми Нора изглежда с разклатено здраве и кривогледство. Ще обядваме спагети – ммм много способно момиче. С последната хапка окапвам черната си тениска. Любимата ме наблюдава. Бяло леке от майонеза. Наслюнчвам си пръстите и търкам. Мамка му, явно и в устата си съм имал от майонезата, защото петното расте. Сега годеницата ми ще извади глас на военен хеликоптер. Това обаче не се случва. Преобличам се, а после цял следобед гледаме мачове. Привечер се звъни – отварям вратата. Две комшийки с бутилка джин. Четиримата сядаме на масата, а аз ще се правя на интересен – колко хубаво. Пак се звъни – четиринайсет годишната щерка на едната. Жените като по сигнал си обират чашите, грабват джина и изчезват на петия да си бърборят на спокойствие. Това е бил преднамерен и добре обмислен план – каква подлост само. С Джулия-Вероника се гледаме прави – прекараха ни. Тя сяда на дивана, пъха слушалки в ушите и безмълвно си рови в телефона. Оставили са ме да я пазя, защото я хванали да пуши марихуана зад блока, а после се целувала с друго момиче. Наливам бира, пиша си малко с читатели, сетне пускам телевизора да чуя новините. Девойката все към чашата ми гледа. Сипвам и. Това е човешко – нима едно време не бях същия (в пети клас на село пиех ракия наравно с големите от седми клас). Трябва да се яде нещо. Слагам в две чинии картофена яхния със свинско от вчера. Тийнеджърката не иска. Днес младите обичат само сандвичи, бургери, чипсове и не щат манджи (според тях те са глупави и само за балъците). Питам я дали да опържа картофи. Надменно одобрява с глава (още не ми е казала една дума). Беля картофите, като съсредоточено лъжа съдбата, че ги правя за салата, та да не се порежа. По дяволите – олиото е свършило. Мързи ме да слизам до долу и ги нареждам в парти грила. Всеки има моменти в живота си, които не може да обясни. Нямам идея за действията си, просто вместо щепсела включих в контакта щипката на парти грила... Падам на земята с грацията на стар бойлер. Малко се гърча като скумрия на пода, но после се вдигам. Под глезена ми шурти кръв, все едно съм човешки шадраван – явно съм гътнал чашата си и сега съм добил теч от порязване. Джулия-Вeроника ме гледа ужасена. Набързо осмислям ситуацията – силният ми ум работи. Изпитвам копнеж да се превържа с тостера и някак успявам. Пил съм – не бива да карам. Ако се обадя на Нора, ще ми се кара. Викам бърза помощ. По телефона ми казват, че щом си доиграят белота, може и да дойдат (осведомяват ме, че лекарката имала терца до вале). Омотавам раната с малко перде, махам превръзката от тостер, взимам малката и надолу с асансьора. Чакаме линейката половин час (били спрели за дюнери), а кръвта ми се лее по асфалта. Докторката заявява, че нямат бинт, но ми прави превръзка с листа от близкото дърво и един вестник от пътя с който някой е бърсал областта под гърба си. Качваме се в разнебитения автомобил (пълен с лук от пазара). Ускоряваме. Вътре всичко трещи, бучи, скърца, минаваме през дупки (бъбреците ми се шляят из организма), но поне може да се пуши. Викам си „Край, тука ще загинем.” Няколко пъти ни блъскат БМВ-та, слизаме и местим колите, сменям задна лява гума на линейката, а катаджиите ме питат, дали случайно не съм взел слънчоглед със себе си. Пристигаме в болницата, но тя е затворена, защото в неделя работела до обяд. Тръгваме към друга – тя пък през уикендите, четвъртък и в петък не работела с пациенти. В третата дежурният ми казва, че нямали превързочни средства, но имал материали да ми направи операция на панкреаса, ако искам. Така не може повече – викам такси. Давам на бакшиша 20 лева и рецепта за бинт да иде до някоя аптека. Лекарят ме зашива съвестно и се извинява – такава била действителността. С добре омотан крак се прибираме. Почистваме кървищата в кухнята. „Благодаря ти Джулия-Вероника, като пораснеш, обещавам да те опъна.” Разбира се, че не бих го направил (трябваше просто да я зарадвам с нещо), любимата няма да разреши, а и аз онождам само нея. Нора се прибира, девойката тръгва. Бързо се покривам в спалнята да не я тревожа с раната. Идва. Пила е. Ще иска cekc. Тъмно е. Протяжно сваля дрехите си, а очертанията на тялото ѝ парят. Боже, дай ми кръв да го напълня...
0