Оперативка в Спешна помощ. Седят, чакат шефа. Влиза той, буреносен облак.
- Кой беше дежурен снощи?
- Аз - отговаря Кольо
- Имаше ли повикване за смъртен случай?
- Да - неразбиращо отговаря Кольо
- Разкажи на колегите!
- Докарахме мъртва бабичка за моргата. Както обикновено, пазачът вътре беше пиян и аз я сложих на един стол, оставих в ръцете ѝ документите и направлението за аутопсия.
- И знаеш ли какво става след това? - набира шефът.
- Не стига, че пазачът, като се е поосвестил, цяла нощ ѝ разказвал мръсни вицове. На сутринта идва чистачката, също бабичка, казва на починалата да си мръдне краката, за да измие пода, но тя не реагира. Чистачката я бутнала, разбрала, че жената е мъртва и припада. При падането повлякла и документите на починалата. Дошлите санитари се огледали кого да вдигнат и вдигнали чистачката, защото направлението за аутопсия лежало върху нея. Занесли я в залата, сложили я на масата. Идва патологът, заедно с цял курс бъдещи медицински сестри от университета. Тъкмо ще прави първи разрез и чистачката се освестила и надигнала глава. Всички момичета, заедно с патолога, припаднали. Та какво ще кажете за свое оправдание, колега?!
Събера ли се с Гошо, винаги се напиваме като талпи. С Иван се съберем — кафенце, пастички. С Митьо — ракийка, салатка. С Драго — две ракийки, салатки…
Обаче закача ли се с Гошо — кофа ракия и кофа салата не стигат!
Е, последния път… Натикахме се като мотики… Целувахме се, тупахме се, клехме се във вечно братство, ревахме от умиление… Качвам се на жигулата и към нас. Аз като се напия, карам като по учебник. На кръстовището до гарата ми върти
буркан катаджия. Спирам. Гледам право. Ама май главата ми клюма… Книжката ли? Ето я… Я излез!… Излизам. Оня ме обиколи два пъти с ръце на бутовете и се подсмихва.
Колегата му от другата страна спря някаква западна кола. Оттам музика, кикотене…
Моят катаджия изхъмква и вика: „Ела с мене. Май трябва да надуеш тръбата“.
Аз се чудя: абе, каква тръба, аз никога не съм свирил на дудук, па камо ли на тръба. Оня ми се хили — демек, ще свириш и хоро ще играеш. Викам му: „Нито ще свиря, нито хоро ще играя, щото е демокрация…“
През това време от другата кола се развикаха и катаджията ми тикна машинално книжката в ръката. Чакай малко, вика. И почват разправия — ама голяма гюрултия беше.
Аз се клатя като онуй на стенния часовник и си викам: абе, аз що да го чакам, щом книжката е у мен?… Качвам се на колата и мръсна газ. Отивам пред блока, мушкам я в гаража и в леглото.
Рано сутринта жената ме събужда бясна. Вика, на вратата те чакат полицаи, пак каква си я забъркал.
Аз пък й просъсквам: цяла нощ сме били кълка до кълка, не съм мърдал от къщи!
Абе, наистина полицаи: клатят се нервно пред вратата и питат дали съм еди-кой си. Същият, викам. Снощи къде беше? Ама аз съм подготвен: в къщи, честен кръст! Питайте жената. А тя през рамото ми: филм гледахме, швепс пихме (аз и швепс!?) Ония се спогледаха и пак: абе, ти ли си еди-кой си? Аз съм, викам. Къде ти е колата? Долу, викам, долу в гаража. Ами да отидем да я видим…
Отиваме. Смело отварям. Майко… Вътре стои полицейска жигула и върти ли, върти буркан на все по-бавен ход.
— Бунак — изпъшка единият катаджия. — Поне да бе угасил лампата! Ще те убия! Преебал си ми акумулатора!