Skip to main content
Местят лудите от една лудница в друга.
Разстоянието било голямо и ги качили на самолет. По време на полета не спирали да играят футбол в самолета.
- Абе докторе, - притеснил се пилота - вземи ги мирясай тия лудите, че вземем да паднем...
Доктора отищъл до салона:
- Ако не спрете веднага, ще паднем и ще се разбием.
Лудите се опулили и среснато седнали по местата си.
Видимо доволен доктора приседнал пак до пилота, но само след две минути същата работа, второто полувреме на мача започнал. Доктора пак опитал, онези се спрели, но пак за няколко минути.
- Докторе, ти с тези луди неможеш се справи, нека аз опитам-
станал пилота и право при лудите. След малко се върнал, а доктора го посрещнал с усмивка:
- Каквото и да правиш, след две минути пак ще започнат.
Но се мкнали 5, 10 минути, половин час, никакъв шум:
- Абе капитане, какво им каза на тия, че се усмириха така - попитал доктора.
- Нищо, само им отворих вратата и им казах, да играят в двора....
Блондинка се качва в самолет и сяда в бизнес класа.
– Но, г-це, Вие сте за икономичната! – поправя я стюардесата.
– Аз съм блондинка, хубава съм, летя за Лондон и няма да се махна. – настояла тя.
След малко пристига вторият пилот:
– Но, г-це.
Последвало вече познатото… Хубава съм, летя за Лондон и няма да се махна! Всички се видели в чудо – инат.
По едно време радистът попитал какво става и получил отговор:
– Абе, има тук една блондинка.
– Ааа, защо не казахте по-рано, жена ми е блондинка.
Пристигнал той при злополучната блондинка и й прошушнал нещо на ухо, при което тя скочила и изкрещяла:
– Ама, защо не ми казахте!
Грабнала багажа и хукнала към мястото си. Всички били парализирани.
– Какво й каза? – попитали радиста.
– Ами, казах й, че бизнес класата не лети за Лондон.
Тираджия се прибира загорял след яка и дълга кирия и от вратата награбва булката, а тя се дърпа и не му пуска.
- Ко стаа ма, кви са тез пинизи?
- Глей сега Йовчо, на Мимето мъж и е пилот, кога се върне я съблече, па я дигне у въздуха и фию насам, фию на там, па пикират у ниското и скачат шланга да заредят гориво! На Пепа мъж и е моряк, кога си дойде пълнят джакузито, туря той 1 кило сол и тя вече готова да налапа шнорхела! А ти, ти кво? - и ааа да ревне.
Гледа я Йовчо 1 минута, мисли после усмивка озарява лицето му:
- Ей, що не речеш, че искаш да е РОМАНТИЧНО!!! Събличай се, дииибидюс те искам. Паркирай се сега на четири гуми, тъй, сега дръж тия две огледала! Дръпнал се Йовчо метър и половина назад, изул гащи, и и вика:
- Такаааа, гледай сега у огледалата и давай назад, требва да се скачиш с прицепа!!!
Из доклада на един марсианец, или какво е да откриеш България.
12 април 2019
Ден 2103 от началото на мисията. След дълго пътуване, най-сетне открихме планетата СТН-3242, от която години наред получаваме сигнали с неясно съдържание. Изпратихме на повърхността 18 сонди и 23 капсули с по двама специалисти. Аз бях в капсула № 13, която се приземи в малко населено място, наречено, както по-късно разбрахме – България. Флора и фауна-изключително разнообразни, взехме образци почти от всичко. Работата ни се затрудняваше от местното население. Повечето са агресивно настроени. Наобиколи ни тълпа от мургави аборигени, надаващи бойния вик:
– Бате, бате, дай нещо!
Докато настройвахме портативния мултивселенски преводач, част от обшивката на капсулата изчезна. Наложи се да излетим. Кацнахме в гориста местност да поправим щетите. Наблизо забелязахме голяма група четириноги същества с гъсто окосмяване. След тях вървеше едър двуног представител на местните жители, който, размахвайки огромен жезъл, ни приветства високо с израза:
-РРР, пущини! Вашта кожа овча, къдя ръгнахтееее?
Оказа се, че не било поздрав и не било за нас. Разбрахме го на втория ден, когато вече можехме да отворим поне по едно око. С помощта на преводача узнахме, че съществото се казва бай Милан и има титлата „овчар“. Взел ни за крадци. Като ни почерпи с още шамари за „всеки случай“, бай Милан ни заведе в дома си. Миришеше странно. Сложи пред нас чиния с нарязано растение, което вонеше на развалено, поръси с червен прах и го разбърка. После наля стъкленици с жълта прозрачна течност и ни накара да пием. Беше изгарящо, не можех да издам и звук, очите ми щяха да изхвръкнат, колегата повърна, а бай Милан рече, че ще свикнем.
До вечерта вече знаехме няколко думи на местния език: „шкембе“, „ракия“ и „пeдepact“. Той ни обясни нещо и за нечия майка, но ние не разбрахме, защото не сме били дорасли. Като му разказахме за повредата на капсулата, ни тресна по гърбовете приятелски, взе разнебитено сандъче със странни инструменти и отидохме до мястото на кацане. С помощта на метал, наречен ламарина, чук, тел, пирони и странното заклинание „твойта мама шашава“, бай Милан направи капсулата като нова. Попитахме го дали не иска да го разходим до кораба, той се съгласи, при условие, че вземем и женската му, която нарече Ленчето. Взехме и двамата. Не им казахме за експериментите и изследванията, които трябваше да извършим с тях, за да не се плашат. Беше грешка.
Понесоха всичко без да трепнат. Бай Милан се сприятели за два дни с целия екипаж, а Ленчето научи втория пилот да плете вълнени чорапи. Капитанът вече трети ден лежи след отравяне с жълтата течност „ракия“ и реве с пълно гърло нещо за някакъв Илия, дето градял килия. Нищо не му се разбира, но твърди, че бай Милан бил всичко за него. Ленчето научи механика да бродира гоблени и така го избави от вечното му мърморене, че все нещо трябва да поправя.
Изпращам това съобщение по кодирания канал до главното командване и моля за спешни инструкции. Дисциплината на кораба е изцяло разстроена, цари хаос, а бай Милан и Ленчето са превзели кораба и не желаят да си тръгват. Те са като вируси, всички са заразени, само аз останах, защото отказах да пия от жълтата отрова – не ми понося и веднага я повръщам.
Предупреждаваме, че жителите на планетата са опасни и тя трябва да бъде избягвана. Очаквам инструкции – трети командир на кораба, личен код ТМД 1366.
През 1982 г. Лари Уолтърс от Лос Анджелис решава да осъществи отколешна мечта - да полети, но не със самолет.
За съжаление, той знае твърде малко за летенето, но успява да изобрети собствен нетрадиционен начин за пътешествие по въздуха. Уолтърс завързва към удобно кресло 42 метеорологични балона, напълнени с хелий, всеки от които с диаметър около 1 метър. Сяда в креслото заедно със запас от сандвичи, бира и пушка. Приятелите му отвързват въжето и Лари полита. Г-н Уолтърс има намерение плавно да се издигне на трийсетина метра над къщата си. Планът му обаче претърпява провал, тъй като креслото рязко се понася нагоре и достига височина 5 километра.
Съседите са леко озадачени. Да звъннат на 911? Защо? Човекът е отлетял. Да се лети не е забранено. Законът не е нарушен. Насилие не е имало. Америка е свободна страна. Искаш да летиш - лети.
...След четвърт час диспечерът на близкото летище приема доклад от пилота на пристигащия пътнически самолет:
- Момчета, между другото, известно ли ви е, че тук в коридора за приземяване някакъв идиot лети на градински стол?
- Моля??? - отговаря диспечерът, смятайки, че халюцинира от преумора.
- Както вече казах - лети си! Държи се за стола си. Все пак летище е, та си помислих, че някак не е редно ...
- Командире, - усещат се метални нотки в гласа на диспечера, - имате ли проблеми?
- Аз ли? Не, никакви, всичко е нормално! – отговаря твърдо той.
- Не бихте ли искали да предадете управлението на втория пилот?
- Защо? - учудва се командирът - Не ви разбирам.
- Полет 1419, повторете доклада си на диспечера!
- Както казах, във вашия коридор за приземяване някакъв идиot лети на градински стол. На мен не ми пречи, но вятърът, сами разбирате...
Диспечерът изключва високоговорителя. Началникът на смяната гледа с широко отворени очи. Към пистата се устремяват пожарни и линейки, тя е освободена, всякакво движение е прекратено, очаква се аварийно кацане. Самолетът се приземява в нормален режим, по стълбицата се втурват агент на ФБР и психиатър.
Доклад от следващия самолет:
- Защо, по дяволите, някакъв кретен с разноцветни балони ми препречва пътя? Вие изобщо следите ли какво се случва във въздуха?
В диспечерската кула настава тиха паника. Да не би да има неизвестен психотропен газ над летището?
- Спокойно, капитане! Освен вас, някой друг вижда ли го?
- Вие какво искате от мен? Да зарежа управлението и да се втурна в салона да преглеждам пътниците да не би някой случайно да е ослепял?
- Защо смятате, че биха могли да ослепеят? Още какви признаци на разстройство бихте посочили?
- Земя, аз нищо не смятам! Просто казах, че този летящ малоумник изпълнява ролята на въздушно заграждение. А разстройство бих нарекъл работата с вашето летище.
Диспечерът тресе глава и се опитва да я облее с чаша вода. В крайна сметка се залива с чаша кафе.
Трети самолет:
- Бих искал да споделя с вас, джентълмени, че твърде нелепо и самотно изглежда на такава височина човек без самолет.
- В какъв смисъл??!!
- О, и в пряк, и във философски... и в аеродинамичен.
В диспечерската кула подозират първоаприлски номер, но календарът показва съвсем друга дата. Четвъртият самолет е ледено вежлив:
- Земя, докладвам, че току що някакъв човек за малко не влезе в левия ми двигател, създавайки опасност за аварийна ситуация и същевременно разхвърчавайки се на парчета. След завършване на полета съм длъжен да подам писмен доклад.
Диспечерът гледа въздушното пространство с погледа на Горгона Медуза, убиващ всичко, което шава.
- ... И кажете на студентите, че ако тези идиоти ще празнуват Хелоуин, то това няма да свърши добре! - моли следващият.
- Колко са? – опитва се да се осведоми диспечерът.
- Откъде да знам?
- Запазете спокойствие! Доложете поред. Какво виждате?
- Пистата за приземяване виждам отлично!
- По дяволите пистата!
- Не разбрах? Какво имате предвид? – пилотът изглежда започва да изпитва непреодолими проблеми в комуникацията си с диспечерската кула.
- Продължавайте кацането!
- А какво според вас правя? Земя, при вас там всичко наред ли е? – пита със загриженост той.
- Кажете - вие наблюдавате ли неидентифициран летящ обект?
- Защо да е неидентифициран? Съвсем даже си е идентифициран.
- Какъв е той?
- Човек.
- Добре, дайте поред. Къде го виждате?
- Вече не го виждам.
- Защо?
- Защото отлетях.
- Кой?
- Аз.
- Къде?
- Земя, вие полудяхте ли? Аз правя заход за кацане при вас!
- А човекът къде е?
- Кой?
- Който лети!!!
- Аз не мога да го следя! Откъде да знам къде е! Пуснали, дявол знае кого, в коридора за кацане и на всичкото отгоре искат и да го проследяваме! Въобще не ми дреме къде е той сега!
- Спокойно, капитане. Можете ли да го опишете?
- Кретен на градински стол! – лаконичен е пилотът.
- А защо лети?
- Защото е кретен! Хванете го и го питайте защо!
- Но какво го държи във въздуха? - в отчаяние хрипти диспечерът. - Каква магическа сила? Какво е летателното му средство??? Все пак не може да лети на стол!!!
- Към стола му са привързани топки.
- Собствените ли му топки? – прави догадка диспечерът.
- Сър, не ви разбирам напълно - отговаря капитанът. - Той е завързал за стола въздушни балони, сър. Очевидно са пълни с лек газ.
- Откъде има балони?
- Този въпрос към мен ли е?
- Извинете капитане. Бихте ли го описали?
- Мъж на средна възраст. С риза и бермуди.
- Бял или черен?
- Син.
- Капитане!?!?!? Какво значи син?
- Вие знаете ли каква е температурата отвън? Пробвайте сами да полетите без самолет.
Този радиообмен от лудницата се провежда при интензивно въздушно движение. Диспечерът е на ръба на нервна криза и моли за успокоителни. Пристигащите самолети биват пренасочени към други летища. Излитанията са спрени. На радарите - нищо! Човекът е мъничък и никак не е метален, балоните са малки и латексови.
Свързват се с военните. Обясняват и се заклеват, лекарят на летището потвърждава вменяемостта на обаждащия се. Вдигат изтребител.
...Нашият въздухоплавател се рее във въздуха, отделен от земята посредством няколкокилометрова бездна, ужасен, замръзнал и замаян, едва поемащ разредения леден въздух. Той замръзва заедно с нещастното си столче, люшкан и тласкан, съзнанието започва да го напуска.
Поредният рев е особено могъщ - на сто метра лети изтребител. Главата на летеца с любопитство е обърната в неговата посока. Подминал балонната си цел, изтребителят се обръща и при обратния курс пилотът вдига палец за поздрав.
Такова нещо нашият авантюрист не може да издържи, зрителният център в замръзналия му мозък подава команда за впръскване на адреналин, сърцето тласва кръв - и той показва на пилота среден пръст.
- Жив - неодобрително докладва пилотът на изтребителя на базата.
Вдигат хеликоптер.
Спасителната операция завършва бързо - снайперист прострелва един балон. После втори. Междувременно вечерният бриз е отнесъл стола, балоните и естествено нашия приятел над океана. Отдолу е събрана цяла флотилия катери на бреговата охрана. Публика на всевъзможни плавателни средства се наслаждава на зрелището и пречи на катерите. Третият балон се пръсва и снижението става очевидно.
На петия прострелян балон Лари Уолтърс се пльосва във вълните.
Но въжетата, на които са се държали надутите балони, са се увили във високоволтовите проводници... Целият район Лонг Бийч остава без електричество. По-късно г-н Уолтърс е глобен с $1500 за нарушаване на въздушния трафик.
Лекарят напипва пулс на шията, гледа в зениците, слага система с кофеин, глюкоза и релаксанти във вената. Докторът се отдръпва, на пострадалия веднага изсипват чаша уиски в гърлото, трият ушите, бият шамари .... и едва след това четирима матроси успяват да разтворят пръстите и да разплетат краката, увити като змии около стола.
При такъв интензивен масаж той започва да се съвзема. Самостоятелно започва да трака със зъби. Усмихва се, когато в каменните от треперене мускули забиват инжекции. Накрая произнася и първата си псувня. Животът се завръща.
И когато на крайбрежната улица го прехвърлят в линейка и светкавиците на пресата заслепяват тълпата, нахална репортерка успява да промуши микрофон между санитарите и да запита:
- Кажете, защо все пак направихте всичко това?
Лари я изгледал високомерно и отговорил гордо: "Човек не може да стои без работа!"
----
Лари Уолтърс е единственият човек, който е включен в почетната книга на "Наградите Дарвин", макар да е останал жив след приключението си.