Skip to main content
Един тийнейджър много искал да научи тайните на Кунг-Фу.
Чел много, работил и накрая отишъл в Тибет
Там намерил най-великия учител
На идеален диалект го помолил да му стане наставник
Онзи без да го погледне му казал, че за да стане това първо трябва да се научи да не диша 10 мин.
- Добре, Учителю!
Минала 1 година
Момчето се върнало
- Тук съм, учителю!
Онзи ни го погледнал ни дума обелил
Момчето седнало близо до него и задържало дъха си 17 мин.
- Майсторът леко отворил очи
Абе момче, това не е достатъчно - мислел си той, докато се чудел как да го разкара.
-Кажи какво да направя, Учителю?
- Трябва да можеш да стоиш гол на снега в буря и около теб снега да се разтопи от тялото ти, без да ти навреди.
Минали 12 години
Била люта зима и само върховете на манастира се виждали. Момчето вече мъж, седнало пред портите, затворило очи и стояло дни наред, молейки се. Снегът около него се стопил, даже снежинките падали на капки.
Учителят си го спомнил и ядосан му се разкрещял:
- Абе, момче, това всеки го може. Трябва и да можеш да левитираш на педя във въздуха.
Казал това, като решил, че повече нямало да го види.
Минали 30 години
Била чудна пролет. Цъфнали вишни, ухаели цветя. Старият вече, стогодишен учител стоял и се радвал, на това, че е още жив. В това време мъж изпечен от стихиите, с поглед на орел, без да продума седнал до стареца.
- Тук съм учителю! Изпълних повелята ти. Ти си най-мъдрия учител и вечно ще ти благодаря.
Казал това и се възнесъл на четири метра във въздуха.
Великият учител ококорен гледал нагоре към него и възкликнал:
- Е-е-е... бacи майката!
На селянин му откраднали кравата. Отива с двамата си сина, да види как е станало това. Стената била разбита и бащата заключил:
- Дупката е малка някой дребен ще е!
- Щом е дребен, значи е пeдaл! - казал първия син.
- Щом е пeдaл, значи не е от наше село. Това ще е само Пешо пeдaлa, от съседното село. - заключил другия син.
Отишли в съседното село и пребили Пешо, почти до смърт.
Стигнало се до съд. Съдията пита.
- Защо пребихте човека?
Бащата и синовете обяснили, каква е "логиката" според тях.
Тогава съдията изкарал една кутия и им казал.
- Я сега, като сте толкова интуитивни ми кажете, какво има вътре?
- Щом кутията е квадратна, значи вътре има нещо кръгло. - казал бащата.
- Щом е нещо кръгло, значи е оранжево. - казал единия син.
- Щом е оранжево, значи е портокал. - казал другия син.
Съдията погледнал в кутията и видял, че наистина има портокал вътре.
Тогава се изправил погледнал подсъдимия и рекъл.
- Ей пeдaл, да върнеш на хората кравата!
Отидох на работа в Израел още деветдесета година.
Там в град Назарет се събрах с една руска еврейка, дете ни се роди. Кръстихме го на баща ми — Христо. Един такъв русоляв, синеок — не еврейче, а ангелче. Жената няма претенции за вяра, нали идва от страната на Ленин и Сталин — атеист. Обаче аз малко си вярвам и особено като си дойда в София, винаги ходя в църквата „Александър Невски“. И това лято така направих. До нас една баба — слаба, черна и парцалива — плаче и Богу се моли за дребни човешки неща: още двайсетина лева към пенсията, да е зимата мека, че малко въглища да изгори, да докарат от евтиния аспирин… Синът ми никога не е виждал сиромашия и през цялото време гледаше бабата в устата в усилие да разбере всичко — все пак българския му е само от мене. По едно време очите му се наляха, пусна ми ръката и приближи към нея.
- Бабо, не плачи. Всичко ще се оправи. Ще имаш пари. И ще е топло, много топло… Лекарствата няма да ти трябват…
Тя отвърна очи от иконите, погледна го — бял, с руси къдри, добър, сякаш не е от този свят, и унесено попита:
- Кой си ти, миличкото ми?
- Христо.
- Откъде си, ангелче?
- От Назарет.
Бабата тупна като круша… Докторите в „Пирогов“ не успяха да я убедят, че е говорила с обикновено българско еврейче…
С мъжа ми имаме годишнина – 5 години от първото „обичам те“ и 2 години от първото „окей, вкарай ми го където искаш, само не ме буди“.
Каза, че ми е подготвил изненада. Романтична среща под открито небе. Истински спектакъл под звездите... Стадион „Георги Аспарухов“, „Левски“ срещу „Ботев“ Пловдив. Да си призная, хвана ме малко неподготвена. Представях си по-скоро вечеря на покрива на луксозен ресторант, с петстепенно меню и цигулар, но нищо. Важното е, че се е сетил за годишнината.
Питам го как да се облека, защото досега никога не съм била на мач. „Като за изнacилbaнe“, предупреждава ме той. По погледа му разбирам, че не се шегува. За всеки случай, навличам стара тениска с надпис „Имам сифилис“, кецове с принт „Гъбичките са супер, затова се гордея, че ги имам“ и съм готова.
Вървим към стадиона в море от хора. Всички са с качулки, маски, кожени якета и крещят. От ляво и от дясно гърмят бомби, избухват снаряди, някой настъпва противопехотна мина. В далечината виждам гранатомет. Не съм сигурна, но мисля, че току-що обявихме война на Полша.
По чудо, стигаме проверката на входа невредими. Дано моят е взел места на балкона, защото обикновено там са ягодите и шампанското. Вместо това, се озоваваме в нещо, наречено „Сектор Б“. Навсякъде има огради, все едно сме престъпници. Това няма логика. Аз не съм заплаха за обществото – освен когато съм в цикъл или не съм яла сладко повече от 36 часа.
От другата страна на решетките виждам жена с много сладко, жълто-черно яке. Адски ми се ходи при нея, за да я питам откъде си го е взела. Обаче не мога, защото помежду ни има ограда. Все едно сме в Берлин през 80-те. Приближавам се максимално и се провиквам: „Госпожа, откъде е якето?“ Тя се обръща и с цялата омраза на света ми отговаря: „Умри, бе, говедо!“ Ама какво е това отношение? Пуу, няма да си купувам като твоето яке, разбрах, само ти ще имаш такова. Ние вместо да сме солидарни една с друга, да си помагаме в този труден момент – две жени на мач – се псуваме като каруцари. И защо „говедо“? Аз лично повече се оприличавам на еднорог.
Трябва ми питие. Зървам момче, което снове между редовете и му махам: „Гарсон! Гарсооон! Бяло вино с две бучки лед и сламка, ако обичате!“ Имал само бира и семки. Ама хората още ли ядат семки? Да не сме се върнали в 1997-а посредством машина на времето и аз да не съм разбрала? Хубаво, дай едни семки. Тъкмо отварям пакета и го хвърлям уплашена във въздуха, защото мъжът ми се провиква в ухото: „Само Левски, Оле! Само Левски, Оле!“ Абе, ти от коя зоологическа градина си хванат, бе, животно! Не можеш ли да се държиш по-прилично? Аз като те водя на опера, да си ме чул да крещя като шимпанзе: „Само Чайковски, Оле! Само Чайковски, Оле!“?
Айде да почва тоя мач, че да свършва. 30 минути ще ги издържа някак си. Две полувремена по 15 си е напълно приемливо. Моля? Как така 90 минути, бе?! Това защо не го пише на билета?! „Дами и господа, длъжни сме да ви уведомим, че този скапан мач ще продължи 90 минути, a в случай на продължения – и повече. Ако имате деца или домашни растения, за които да се грижите, по-добре не идвайте.“
90 минути... Че това са четири епизода на „Cekcъt и градът“! Там поне има фабула, послание. Кари обича Тузара, Тузара не обича Кари; после Тузара обича Кари, Кари не обича Тузара. Накрая вече сценаристите се изчерпват, сериалът трябва да свършва и Кари и Тузара се обичат едновременно. Това е напрежение, това е драма. А тук какво? Семки.
Първите минути вече текат. Момчетата тичат напред-назад, ритат топката, но какъв е смисълът на цялото това физическо усилие, ми е трудно да кажа. Знам, че в баскетбола мачовете приключват при резултат 112:104, 96:78 или някъде там. Тук след 30 минути, братче, 0:0. Ебати неталантливите спортисти. Ебати прахосничеството на време, инфраструктура, екипи, бутонки и гел. Да бяхте станали лекари, да се гордеят майките ви. Пък вие половин час една точка не може да отбележите.
Пълна скука. Поглеждам към мъжа ми, а той е като подивял. Скубе се, припада, свестява се, пак се скубе, пак припада. Абе, дрисльо, ти не си се вълнувал така на раждането на дъщеря ни! Сега за едно 0:0 ще ми се правиш на Лили Иванова!
Явно пропускам нещо супер интересно, което се случва на терена. Вглеждам се по-внимателно. Забелязвам мъж в чисто черно, на когото никой не подава. Става ми тъжно за него. Вместо да го окуражат, от трибуните го засипват с обиди: „Свири, бе, пeдepact, свири, бе!“ Чувствам се като на концерт на Бон Джоуви, който си е забравил китарата вкъщи. „Свири, бе, пeдepact, свири, бе!“
Забелязвам и друго. Всички играчи, дори тези от нашия отбор, са „куре“: „Спъни го, бе, куре! Как ще я изпуснеш тая, бе, куре! Чисти, бе, куре!“ Поглеждам – на фланелките им не пише „Куре“. Пише „Иванов“, „Христозов“, „Бодуров“ и т.н. Ами вие, лумпени, замисляте ли се изобщо, че родителите на този човек са прекарали безсънни нощи в избиране на име за детето си? Дали да е Петър на дядо му? Или пък Стефан на баба Стефка? И за какво е била цялата тази творческа енергия, цялата тази разправия? За да може един ден такива като вас да му викат „куре“.
Ох, най-после обявяват антракта. Имам амбициозен план да уринирам, но щом зървам хората, които се насочват към тоалетните, се отказвам. Ще стискам. Да, да, ще стискам. За да не мисля за пълния ми пикочен мехур, се заговарям с мъжа ми. Задавам му най-важните футболни въпроси, които ми хрумват: „Номер 7 дали си има гадже? Сладък е. Засада беше, когато хвърлиш тъч със затворени очи и вратарят на противника е зодия Близнаци, нали? Колко крави са необходими, за да опасат цялата тази трева? Абе, Боби Михайлов защо не пази? Ти обичаш ли да гледаш как Боби Михайлов танцува?“
Започва второто полувреме. Нови 45 минути от живота ми, които никога няма да си върна. Пишka ми се, студено ми е и ми се ядат раци. Вместо това, съм на мач и чопля семки от земята. Супер. Мъжът ми продължава да редува припадъци с моменти на просветление. Айде пък вие вкарайте един гол, не виждате ли, че човекът умира! Оп, да не би, да, още малко, още малко... Гоооол! Гоооооол! 1:0! Ама, мило, защо не се радваш? Ааа... голът е за другия отбор. Упс. Стана леко неловко. Нищо, де, има време за още голове. И наистина – има! При това за още цели два! Мачът завършва при резултат 3:0 за другия отбор.
Прибираме се в злокобна тишина. Погребалната процесия на Папа Йоан Павел II е била по-ведра, заклевам се. Слагам мъжа си на дивана и му пускам банка с глюкоза, за да изкара нощта. Не съм го виждала така съсипан, откакто миналото лято не можа да оправи градусите на виното и половин тон грозде отиде на боклука.
„Спокойно, бе, мило – казвам му. – Нищо не е загубено. „Левски“ още могат да спечелят „Златната топка“, „Рали Дакар“, „Аустрелиън Оупън“ или поне „X Factor”. Не се ядосвай за глупости. Ето, утре мама ще ни дойде на гости. Преди малко ми писа в 5 да я чакаш на гарата. Това е нещо, за което си струва да се ядосваш.“
Прибират се от зеленчуковата градина Ставри и жена му.
Топло е. Той кара каруцата, а тя седи отзад.
- Ставри, кажи чи ма убичаш ..
- Убичам тъ ...
Мълчание. Магарето, с виснали уши крета по прашния път.
- Ставри,охх... ти нали ма обичаш ?
- Обичам та, нал'ти казах !
Пак мълчание. Магаренцето тегли натоварената с зеленчуци каруца.
Откъм задния край на каруцата се чува стенание и пак :
- Ставриии, кажи, че ма убичаш !
Ставри рязко се обръща :
- Ама, оуу .. я да ставаш от краставиците !
Вчера влязох в магазин за възрастни. Там нито цигари, нито алкохол, нито официални костюми, само едни гумени членове. Труден стана живота на възрастните!
Почивен ден ми е...Събуждам се и ми е нещо неестествено. Поглеждам часовника - 10:30. Не е възможно!
Никога не съм спал толкова до късно. Не чувам никой съсед да прави ремонт, няма къртене, пробиване, рязане, заваряване, нищо! Тишина! Леля Гинче над нас и тя още не е пуснала прахосмукачка, а е вече 10:30, какво се бави, по дяволите? Глухата баба Миче пък още не си е включила телевизора. Странно, точно преди седмица по това време бях неволен свидетел на поредната любовна драма на Рич от "Дързост и Красота". А сега е тихо, ненормално тихо. Единственият звук, който достига до мен е някакво далечно лежерно гугукане. Давам си сметка, колко прекрасно може да е едно утро, ако те оставят да се наспиш. Протягам се сладко-сладко в леглото и се обръщам на другата страна да си доспя в царството на тишината, когато някой някъде се изкрясква:
- "Тока додиииии"...
"Пътувам на стоп от Варна за Русе.
.. Спира една газела пикап и шофьора казва - качвай се отзад.
Качвам се аз, ама гледам един ковчег. Притесних се много и лееко го открехнах - гледам нов неупотребяван.. Отдъхнах си..
Както си кара по едно време леко заваля.. А аз отзад на открито. Викам си "какво пък толкова, отворих ковчега и легнах вътре.. Сложих си раничката за възглавница и позатворих капака.... Малко по малко съм се унесъл и заспах... По едно време усещам пикапчето спира и чувам шофьора "Качвай се отзад при другия".. Усетих, че някой се качва и се чудя как да реагирам като се сещам как реагирах аз като видях ковчега... Викам си - ще стоя тихо и няма да мърдам, пък дано слезе преди мен.
Да, ама по едно време усещам, че ми свършва въздуха и почвам да се задушавам.... Открехнах малко капака, подадох ръка на вън и попитах "Авер, как е бре.. вали ли още???"
Чух само едно "ААААА" и онзи скочи... Шофьора наби спирачки и вика "какво направи бре, уби човека" !
Върнахме се и го закарахме до болницата в Шумен.. Счупен крак, ръка и три ребра..."
Наши момчета студенти, след упорит дългогодишен труд, най-после стигнали до дипломиране в Оксфорд.
Кланси, синът на Кире от Горно Цурене, бил първи. Той излязъл пред комисията, разгънал табла със статистически графики, окачил на дъската чертежи, заредил апарат с диапозитиви, наслагал на масата пред комисията различни реалистични макети и започнал с плам в душата и блясък в очите да доказва научният си труд на темата „Църцорене на вода от пробита тенджера“. След един час и половина пламенна защита, време през което в залата царяла мъртва тишина, човека избърсал потта от челото си и приключил защитата си. Залата се изпълнила с бурни овации и откъслечни викове - „Браво“, всички скочили на крака, а лорд Брисбейн ректора на университета, с мъка успокоил публиката и просълзен казал: - Уважаеми колега, приятелю, тук е Оксфорд- сърцето на науката. Ние всеки ден разглеждаме научни трудове, но това което вие представихте днес е КОСМИЧЕСКО!!! Ние толкова гениалност на куп не сме виждал - почерпен опит от миналото, анализ на настоящето, поглед в бъдещето… накратко казано, вашият труд е просто брилянтен. Но има един проблем, не можем да ви дадем научна степен с това просташко заглавие - „Църцорене на вода от пробита тенджера“
- Мога ли да го сменя?- попитал българина.
- Може, разбира се, но да не се отклонява от темата- отговорил лорда. Нашият помислил три минути и се върнал с новото заглавие
- „Неравномерно изтичане на флуид, от стоманен цилиндричен съд с отвор в основната част“.
Заглавието веднага било прието и българският учен получил научна степен и място на стената на славата в Оксфорд. След него - защитавал Джордж - /Гошко синът на Пеше от Долно Цурене/, но той не се забавил толкова много и след около един час излязъл с научната степен в джоба. Вечерта, по стар български обичай, новите ни оксфордски лауреати седнали в кръчмата да отпразнуват и да се докарат до състояние „тармък“ от уиски и мезета. По едно време, този който защитавал втори, казал:
- Колега, добре, че видях как те разиграват за заглавието на дисертацията, та прибягах и набързо смених и моето, че да не ме занимават с глупости.
- И какво е заглавието, колега?- заинтересувал се първият.
- „Духовната потребност на духовенството от духова музика“- с гордост отговорил колегата.
- Не, бе, кажи работното заглавие.
- Аааа, работното ли? Ами работното беше „За чий хуй му е на калугера цугтромбон“.
Крал Артур нещо скучаел и решил да отиде на кръстоносен поход да си оправи настроението, обаче имал голям проблем - лейди Гуиневир била много яка мацка, а рицарите на кръглата маса били бахти простаците и яко загорели, и гарантирано щели да я изпращят.
Та крал Артур отишъл при добрия магьосник Мерлин и му споделил проблема си. Добрия магьосник се почесал по брадата, замислил се и му казал да дойде след седмица и проблема му ще е разрешен. Минала седмицата и краля нетърпеливо отишъл да види какво става, че много му се ходело на кръстоносен поход, а в Лидл били пуснали палатки на промоция и така щял да спести от командировъчни. Мерлин бръкнал в един шкаф и извадил едни железни гащи, но крал Артур моментално забелязал потенциален фал в дизайна - отдолу на гащите имало една голяма дупка, и нервно попитал:
- Кво е това бе?!? Нали всички рицари ще порят кралицата през дупката кат‘ гергьовско агне бе!
- Няма бе! – хитро намигнал Мерлин - Глей са!
Извадил една пръчка и я мушнал в дупката. Чуло се изщракване и нещо вътре резнало пръчката на две. Виждайки, че проблема му е разрешен, крал Артур яко се надъхал, сложил гащите на кралицата, ударил катанеца и заминал на кръстоносен поход, ма първо се отбил в Лидл... Върнал се след две години и веднага строил рицарите около кръглата маса за проверка и дал заповед „гащи долу“. Резултата бил страшен - на кой му бил наполовина, на кой целия му го нямало, някои били съвсем леко клъцнати, само сър Галахар му бил цял и се лашкал леко наляво.
- Браво бе, сър Галахар, единствено ти май не си отпрал кралицата! Евалата! Кажи сега каква награда искаш?
Но сър Галахар останал безмълвен...
Малката Виктория вече закопаваше дупката под дървото в градината, когато иззад оградата се показа приветливото лице на съседа, достопочтения мистъра Уолтър.
Заинтригуван от това, какво прави момиченцето, мистър Уолтър вежливо полюбопитства:
- Какво закопаваш там, малката ми?
- Моята златна рибка, сър, - хлипайки отвърна Виктория, - вече я погребах...
Разчувстван от видяното, мистър Уолтър си позволи внимателна забележка: - Колко голяма дупка за толкова малка нещастна златна рибка... а?...
Поставяйки последната шепа земя, Виктория неочаквано притихна, а после обърна към добросърдечния съсед своето изкривено от преживяното лице, извика:
- Това е, защото тя е вътре във вашето шибано куче
ПОЗДРАВИ ОТ СПЕЦИАЛНИТЕ СИЛИ.
- Скъпи мамо и тате,
най-накрая получих достъп до компютър и реших да ви напиша този имейл. Аз съм добре. Първите два месеца минаха много бързо. Ще ви разкажа с няколко думи с какво се занимаваме тук. Събуждането е в 5.30 сутринта. Първият ден си станах както на село в 4, обаче старшината ме накара са се върна в леглото и да пазя тишина. Така че в началото на деня мързелувам – не се занимавам вече нито нито с кокошки, нито с прасета. Скука.
Сутрин ни слагат по една раница на гърба и ни карат да бягаме. Старшината ме пита защо не се потя, аз му отвърнах, че разстоянието е по-късо от колкото бягах всяка заран с раницата до училище. Момчетата от града са много зле на края на това упражнение, ако старшината не гледа нося по някой на гръб, тъкмо да ми заякнат краката.
Редовно ни карат да гърмим, обаче явно съм в курса за начинаещи. Тук се стреля легнал по неподвижни мишени!!! Много по-лесно от стрелбата по косери или пъдпъдъци! Пък и никой не гърми по теб, както правят ония тъпаци от съседното село! Така че медалите тук са за мен.
Редовно ни карат да се боричкаме, както правим в къщи с батковците ми. Много са чупливи градските момчета, малко да стиснеш и нещо изпуква. Тук за срам на цялото село изгубих... Веднъж. Един младеж, към сто и тридесет килограмов, се спъна и падна отгоре ми. Аз, както знаете, съм 65 килограма, точно на половина. Не успях да се измъкна изпод него и му дадоха победата. Втория път вече имах готовност – като се засили се мръднах една крачка встрани, и после му се хвърлих на гърба. Стана много по-лесно, отколкото със селския бик. Стиснах му врата и той изпука. Няма страшно, старшината каза, че това е тренировъчен инцидент и родителите му няма да ни съдят!
Топла вода има всеки ден, още не мога да разбера защо...
Старшината не ни бие, мисля че му има нещо. Може да е вегетарианец, или сектант...
Храната тук е на корем. Или по-скоро беше на корем. Първия път като казаха, че можем да ядем колкото си искаме, аз набързо глътнах двадесет и пет кюфтенца. Не бяха лоши, обаче на мама са по-хубави. От тогава старшината ми дава да изяждам не повече от двадесет. Това не е проблем, сядам до някое градско момче на обяд, гледам го втренчено, и той ми дава половината си порция. И изкарвам до вечерта. Сменям ги, да не се оплаче някой.
Първата седмица три момчета ме дръпнаха зад спалните помещения, искаха май да ме ступат. Понеже се чувствали засегнати от моите успехи, не можело то така, новобранци да ги излагат. Няма страшно! Родителите им няма да ни съдят! Даже двама ще се върнат в строя, съвсем скоро, до два месеца. Като има зараснат костите. Третият май ще си полежи заедно с оня, големия. Понеже малко се спъна, и съвсем леко го бутнах срещу стената на бараката, и главата му мъничко влезе вътре. И пак се чу пук. Докторите казаха, че скоро и двамата ще излязат от кома. Така че, няма грижи!
Моля ви, кажете на батковците ми Тошо и Гошо да дойдат веднага! Да се запишат, след толкова ядене и игри, даже дават и пари! Бързо, преди онези тъпаци от съседното село да се усетят и местата да свършат!
Мамо и тате, обичам ви и ми липсвате! Тук е хубаво, дано ме харесат.
Ваша дъщеря:
Стойка
Да погледнем в бъдещето....
2020
Най-после е избран изпълнител за тунела под Шипка. След няколко дена челната машина се разтърсва от мощен удар и спира. Чуват се възклицания „Бaх мааму”, „О, майн Год”. Полиция отцепва района. Проектът се променя, копае се на друго място, но се повтаря същото – удар и стоп на работата. Идват геолози и установяват , че тунел няма да има. Цялата основа на планината е плътен слитък самородно злато с тегло милиарди тонове.
Световните борси се сриват. Основни играчи от родното публично пространство получават микроинфаркт. Да е тон-два, да го откраднеш, но толкова нещо реже ли се с ножовки? Пък и армията е блокирала всичко и се стреля без предупреждение. Все пак кирките достигат цената на плазмен телевизор, а оксижен се разменя за джип, но пак трудно се намира.
2021
България е изплатила всички дългове и кредитира съседите си. Обсъжда се предложението левът да стане общоевропейска валута. Никой не работи, заплатите се получават по сметка от държавата, банките фалират, защото никой не им иска парите. Българските емигранти се връщат у дома въпреки молбите на местните власти да останат и да харчат там парите си.
„Ролс ройс” откриват завод в Ловеч само за нуждите на местния пазар.
2022
Партиите са премахнати. България става президентска република с президент бившия премиер, който е започнал тунела. Той печели всички гласове на трите процента българи, направили си труда да отидат до урните.
На мястото на Кремиковци започва строежа на Българияленд, увеличено копие на Дисниленд. Македония, Турция и Гърция започват да излъчват новините си на български език.
2023
Цар Киро купува Манчестер Юнайтед и назначава за президент Сашо Томов. Бербатов, Меси и Роналдо идват у нас и спорят за титулярни места в Спортист Своге. В часовете по физкултура се играе само голф.
България излиза от НАТО и го наема за частна охранителна фирма, за да опази границите си от тълпите напиращи имигранти. Потомците на Балдуин Фландърски и родата им до десето коляно напират да получат българско гражданство.
2024
Вестник „Капитал” купува „Файнайшъл таймс” и добава там форум за забрана на използването на латиница във вестника. Страната е залята от испански, немски и френски емигранти, работещи в строителството и туризма.
Главният офис на Майкрософт е преместен в Правец. На пазара излиза новият „Windwds Bay Ganyo”, който работи само с бълраски гласови команди. Примерно се рестартира с „Abe az shto ne ti….”.
2025
ЦСКА и Левски отново отказват участие в шампионската лига. Не им трябват пари и ги мързи да тичат. Тегленият жребий определя Калиакра да представи страната. Отборът проклина лошия си късмет. След месец медиите хвалят Реал Мадрид, който въпреки скромния си бюджет успява да завърши реми със звездния състав на родния представител.
На границата са заловени първите американски и японски нелегални емигранти.
2026
Като първа световна икономическа сила България урежда всички регионални конфликти по света. Понеже отдавна няма армия, достатъчно е нейните пратеници да изрекат „Ако вие не... ще ви спрем инвестициите” и враждуващите страни се прегръщат и отварят бутилка гроздова.
Тъй като огромни средства се заделят за исторически изследвания и книги, всички ученици в света знаят, че България сама е спечелила Втората световна война срещу Германия, СССР, САЩ, Япония и другите, въпреки подлото бомбардиране с ядрено оръжие на малките сливенски селца Нагазаково и Хирошимово. Все още се спори дали Наполеон е роден в Плевен, или само коренът му е български. Страната ни извежда двадесети пореден сателит, за да могат членовете на антарктическата ни експедиция да гледат директно мача Левски-ЦСКА.
11.09.2027
Два самолета, отвлечени съответно от американски и японски терористи се насочват към двата най-големи мола в София...
А още не сме изхарчили и половината от златото...
Дай Боже да се случи този сценарий! Амин!
Здравейте.
Искам да кажа на всички който търсят работа, и все не намират ще ви кажа че сте мързеливи. Работа колкото искаш. Ето давам пример със себе си. Скоро започнах работа в склад. Работата не е тежка, и не се изисква много от мен. Ето моите задължения накратко. В 6:00 трябва да съм почнал да правя заявките за деня, не са много около 150 броя. Като ги направя трябва да ги изкарам от склада и да ги натоваря, после идват два, три тира със стока които трябва да разтоваря, и подредя в склада. Не обядвам защото не ми стига времето, и съм страшно благодарен на шефа си, че ме засипва с работа. Така пестя от пари за обяд. След обед паля служебния бус, и започвам да разнасям допълнителни поръчки. После като се прибера в склада почиствам, измивам навсякъде, и подреждам склада. Към 18:00 шефа ми дава колата му, и отивам да взема децата му, от училище, и детска градина. Като ги прибера, отивам да му напазарувам от близкия супермаркет на връщане взимам и жена му от козметичния салон, и я прибирам вкъщи. Разбира се качвам и покупките, все пак съм джентълмен. После се връщам до склада, заключвам към 21:00 и си тръгвам щастлив и доволен. Шефа ме осигурява на минималната заплата, а ми дава 200 повече от нея. Какво благородство от този човек. Ще съм му верен до гроб. Дори в Събота ме освобождава в 17:00 часа. В Неделя в 14:00 часа. Благодарение на него вече не близвам алкохол, защото често ходя да го прибирам през нощта от кръчми с колата. Свят човек ви казвам. Какъв късмет извадих с този човек. А вие не се оплаквайте че няма работа. Има просто вие сте мързеливи.
П.П. - Дори шефа обеща да ме води на вилата му да леем бетон, като съм почивка. Каква чест, какво доверие. А вие мързелувайте.
Агент, занимаващ се с изследвания на пазара звъни на вратата на някаква къща.
Отваря млада домакиня, а зад гърба й надничат три невръстни дечица.
- Уважаема госпожо, провеждам изследване на пазара и искам да ви задам няколко въпроса. Съгласна ли сте да участвате?
- Да.
- Чували ли сте за фирмата ни?
- Не.
- Сериозно ли? Това е една изключително стара фирма с традиции, която произвежда следните продукти /изрежда всички продукти на фирмата, между които е и вазелинът/. Вие, уважаема госпожо, използвате ли някой от тези продукти?
- Мда, използваме редовно вазелина.
- Къде го използвате?
- Ами, използваме го, когато правим cekc.
- Вие ме изненадвате. Досега всички отговарят, че използват вазелина за смазване на врати, велосипеди, че си мажат напуканите устни и т.н. Ние много добре знаем, че той се използва и при cekc, но досега никой не е посмял да си признае, че го прави. Ще бъдете ли така добра, да ми кажете, как точно го използвате, когато правите cekc?
- Не виждам нищо срамно в това и с удоволствие ще ви кажа. Мажем с него топката на вратата на спалнята, за да не могат да я отварят децата.
Моше е студент в Оксфорд.
Явява се на изпит, който трябва да продължи цели шест часа. Но след като изминават първите два, той вдига ръка и квесторът се приближава към него.
- На мен – казва Моше – ми се полагат парче сушено телешко месо и чаша бира. Искам да си ги получа сега.
Квесторът го гледа недоумяващо.
- Правилно ли ви разбрах, че искате парче сушено телешко и чаша бира?
- Да, точно така. Те ми се полагат, така че си ги искам.
- Но защо решихте, че ви се полага такова нещо?
Моше измъква някакъв том с размерите на тухла четворка.
- Това – казва той – е сборник с всички закони на Оксфорд от неговото основаване до сега. Ето вижте тук. Съгласно един закон от 1530 г. на всеки студент, който се явява на изпит, продължаващ повече от четири часа, му се полагат парче сушено телешко и чаша бира. Този закон не е отменен и до ден днешен и е напълно в сила. Затова ви моля да ми донесете полагащото ми се.
Квесторът се опитва да възрази с аргумента, че ще е трудно в момента да изпълни такова желание, а освен това неотдавна е приет закон, с който се забранява алкохола на територията на университета. Но Моше е упорит и държи на своето, а Англия е една правова страна, затова квесторът вика своя началник и накрая, след дълги преговори, се стига до компромис – сандвич и една кока-кола. Моше е страшно доволен, че е прецакал тия тъпи закостенели британци и то със собствените им оръжия. Но след няколко дни получава призовка да се яви пред Университетския съд. Моше е убеден, че всичко ще се размине с малко мъмрене от страна на няколко благообразни старчоци и с едно обещание, че повече няма да прави така. Действителността се оказва друга. Въведен е в огромна зала с безкрайни редици колони, цветни витражи по стъклата и необятна маса, зад която седят стотина професори, ректори, декани плюс разни лордове и перове, възпитаници на Оксфордския университет. Всичките в перуки и тоги и с изражение на инквизитори. Те единодушно изключват Моше от университета и той губи всички свои студентски права на основание на закон от 1415 г., който никой не е отменял и който и до днес е в сила.
За явяване на изпит без меч.
През 1982 г. Лари Уолтърс от Лос Анджелис решава да осъществи отколешна мечта - да полети, но не със самолет.
За съжаление, той знае твърде малко за летенето, но успява да изобрети собствен нетрадиционен начин за пътешествие по въздуха. Уолтърс завързва към удобно кресло 42 метеорологични балона, напълнени с хелий, всеки от които с диаметър около 1 метър. Сяда в креслото заедно със запас от сандвичи, бира и пушка. Приятелите му отвързват въжето и Лари полита. Г-н Уолтърс има намерение плавно да се издигне на трийсетина метра над къщата си. Планът му обаче претърпява провал, тъй като креслото рязко се понася нагоре и достига височина 5 километра.
Съседите са леко озадачени. Да звъннат на 911? Защо? Човекът е отлетял. Да се лети не е забранено. Законът не е нарушен. Насилие не е имало. Америка е свободна страна. Искаш да летиш - лети.
...След четвърт час диспечерът на близкото летище приема доклад от пилота на пристигащия пътнически самолет:
- Момчета, между другото, известно ли ви е, че тук в коридора за приземяване някакъв идиot лети на градински стол?
- Моля??? - отговаря диспечерът, смятайки, че халюцинира от преумора.
- Както вече казах - лети си! Държи се за стола си. Все пак летище е, та си помислих, че някак не е редно ...
- Командире, - усещат се метални нотки в гласа на диспечера, - имате ли проблеми?
- Аз ли? Не, никакви, всичко е нормално! – отговаря твърдо той.
- Не бихте ли искали да предадете управлението на втория пилот?
- Защо? - учудва се командирът - Не ви разбирам.
- Полет 1419, повторете доклада си на диспечера!
- Както казах, във вашия коридор за приземяване някакъв идиot лети на градински стол. На мен не ми пречи, но вятърът, сами разбирате...
Диспечерът изключва високоговорителя. Началникът на смяната гледа с широко отворени очи. Към пистата се устремяват пожарни и линейки, тя е освободена, всякакво движение е прекратено, очаква се аварийно кацане. Самолетът се приземява в нормален режим, по стълбицата се втурват агент на ФБР и психиатър.
Доклад от следващия самолет:
- Защо, по дяволите, някакъв кретен с разноцветни балони ми препречва пътя? Вие изобщо следите ли какво се случва във въздуха?
В диспечерската кула настава тиха паника. Да не би да има неизвестен психотропен газ над летището?
- Спокойно, капитане! Освен вас, някой друг вижда ли го?
- Вие какво искате от мен? Да зарежа управлението и да се втурна в салона да преглеждам пътниците да не би някой случайно да е ослепял?
- Защо смятате, че биха могли да ослепеят? Още какви признаци на разстройство бихте посочили?
- Земя, аз нищо не смятам! Просто казах, че този летящ малоумник изпълнява ролята на въздушно заграждение. А разстройство бих нарекъл работата с вашето летище.
Диспечерът тресе глава и се опитва да я облее с чаша вода. В крайна сметка се залива с чаша кафе.
Трети самолет:
- Бих искал да споделя с вас, джентълмени, че твърде нелепо и самотно изглежда на такава височина човек без самолет.
- В какъв смисъл??!!
- О, и в пряк, и във философски... и в аеродинамичен.
В диспечерската кула подозират първоаприлски номер, но календарът показва съвсем друга дата. Четвъртият самолет е ледено вежлив:
- Земя, докладвам, че току що някакъв човек за малко не влезе в левия ми двигател, създавайки опасност за аварийна ситуация и същевременно разхвърчавайки се на парчета. След завършване на полета съм длъжен да подам писмен доклад.
Диспечерът гледа въздушното пространство с погледа на Горгона Медуза, убиващ всичко, което шава.
- ... И кажете на студентите, че ако тези идиоти ще празнуват Хелоуин, то това няма да свърши добре! - моли следващият.
- Колко са? – опитва се да се осведоми диспечерът.
- Откъде да знам?
- Запазете спокойствие! Доложете поред. Какво виждате?
- Пистата за приземяване виждам отлично!
- По дяволите пистата!
- Не разбрах? Какво имате предвид? – пилотът изглежда започва да изпитва непреодолими проблеми в комуникацията си с диспечерската кула.
- Продължавайте кацането!
- А какво според вас правя? Земя, при вас там всичко наред ли е? – пита със загриженост той.
- Кажете - вие наблюдавате ли неидентифициран летящ обект?
- Защо да е неидентифициран? Съвсем даже си е идентифициран.
- Какъв е той?
- Човек.
- Добре, дайте поред. Къде го виждате?
- Вече не го виждам.
- Защо?
- Защото отлетях.
- Кой?
- Аз.
- Къде?
- Земя, вие полудяхте ли? Аз правя заход за кацане при вас!
- А човекът къде е?
- Кой?
- Който лети!!!
- Аз не мога да го следя! Откъде да знам къде е! Пуснали, дявол знае кого, в коридора за кацане и на всичкото отгоре искат и да го проследяваме! Въобще не ми дреме къде е той сега!
- Спокойно, капитане. Можете ли да го опишете?
- Кретен на градински стол! – лаконичен е пилотът.
- А защо лети?
- Защото е кретен! Хванете го и го питайте защо!
- Но какво го държи във въздуха? - в отчаяние хрипти диспечерът. - Каква магическа сила? Какво е летателното му средство??? Все пак не може да лети на стол!!!
- Към стола му са привързани топки.
- Собствените ли му топки? – прави догадка диспечерът.
- Сър, не ви разбирам напълно - отговаря капитанът. - Той е завързал за стола въздушни балони, сър. Очевидно са пълни с лек газ.
- Откъде има балони?
- Този въпрос към мен ли е?
- Извинете капитане. Бихте ли го описали?
- Мъж на средна възраст. С риза и бермуди.
- Бял или черен?
- Син.
- Капитане!?!?!? Какво значи син?
- Вие знаете ли каква е температурата отвън? Пробвайте сами да полетите без самолет.
Този радиообмен от лудницата се провежда при интензивно въздушно движение. Диспечерът е на ръба на нервна криза и моли за успокоителни. Пристигащите самолети биват пренасочени към други летища. Излитанията са спрени. На радарите - нищо! Човекът е мъничък и никак не е метален, балоните са малки и латексови.
Свързват се с военните. Обясняват и се заклеват, лекарят на летището потвърждава вменяемостта на обаждащия се. Вдигат изтребител.
...Нашият въздухоплавател се рее във въздуха, отделен от земята посредством няколкокилометрова бездна, ужасен, замръзнал и замаян, едва поемащ разредения леден въздух. Той замръзва заедно с нещастното си столче, люшкан и тласкан, съзнанието започва да го напуска.
Поредният рев е особено могъщ - на сто метра лети изтребител. Главата на летеца с любопитство е обърната в неговата посока. Подминал балонната си цел, изтребителят се обръща и при обратния курс пилотът вдига палец за поздрав.
Такова нещо нашият авантюрист не може да издържи, зрителният център в замръзналия му мозък подава команда за впръскване на адреналин, сърцето тласва кръв - и той показва на пилота среден пръст.
- Жив - неодобрително докладва пилотът на изтребителя на базата.
Вдигат хеликоптер.
Спасителната операция завършва бързо - снайперист прострелва един балон. После втори. Междувременно вечерният бриз е отнесъл стола, балоните и естествено нашия приятел над океана. Отдолу е събрана цяла флотилия катери на бреговата охрана. Публика на всевъзможни плавателни средства се наслаждава на зрелището и пречи на катерите. Третият балон се пръсва и снижението става очевидно.
На петия прострелян балон Лари Уолтърс се пльосва във вълните.
Но въжетата, на които са се държали надутите балони, са се увили във високоволтовите проводници... Целият район Лонг Бийч остава без електричество. По-късно г-н Уолтърс е глобен с $1500 за нарушаване на въздушния трафик.
Лекарят напипва пулс на шията, гледа в зениците, слага система с кофеин, глюкоза и релаксанти във вената. Докторът се отдръпва, на пострадалия веднага изсипват чаша уиски в гърлото, трият ушите, бият шамари .... и едва след това четирима матроси успяват да разтворят пръстите и да разплетат краката, увити като змии около стола.
При такъв интензивен масаж той започва да се съвзема. Самостоятелно започва да трака със зъби. Усмихва се, когато в каменните от треперене мускули забиват инжекции. Накрая произнася и първата си псувня. Животът се завръща.
И когато на крайбрежната улица го прехвърлят в линейка и светкавиците на пресата заслепяват тълпата, нахална репортерка успява да промуши микрофон между санитарите и да запита:
- Кажете, защо все пак направихте всичко това?
Лари я изгледал високомерно и отговорил гордо: "Човек не може да стои без работа!"
----
Лари Уолтърс е единственият човек, който е включен в почетната книга на "Наградите Дарвин", макар да е останал жив след приключението си.
Френският крал се разболял от венерическа болест.
Идвали разни лечители, но никой на можел да помогне. Накрая наредил да доведат при него Нострадамус.Прегледал го той – навсякъде язви, яко тече!
- От какво съм болен?
- Не знам, но усещам, че след двеста години, учените хора ще го нарекат сифилис.
- Има ли лечение?
- Не съм сигурен, но ми се струва, че ако намерите стогодишна девица и правите с нея cekc през шест часа, 10 дни наред, болестта ще си отиде.
С много зор, кралят намерил девица на възраст и започнал терапията. След десет дни – чудо, наистина бил излекуван. Отново се срещнал с Нострадамус:
- Браво лечителю! Помогна. Но как се нарича това лечение?
- Не знам, но усещам, че след четиристотин години, учените ще го нарекат пеницилин!