Един човек си постоил страхотна вила в една дива гора.
Всичко било идеално, само дето имало много мечки. Принудил се той да извика специализираната служба за борба с мечките. Пристига някакъв мъж, нисък, дебел, мъкне една голяма пушка и дърпа след себе си едно мърляво, малко кутре.
Собственика на къщата пита:
- Какво е това, бе?
- А, т'ва е Зефирчо, куче за лов на мечки!
Зачудил се човека, ама какво да прави, тръгнали към гората. Приближават се до едно голямо дърво и ловеца казва:
- Значи, сега аз се качвам на дървото и подплашвам мечката, когато тя падне на земята, Зефирчо й изяжда топките. Ясно?
- Ясно!
- Някакви въпроси?
- Мммм, абе... след като Зефирчо ще яде топките на мечката и ще я неутрализира, за какво ти е пушката бе?
- Ааа, пушката остава при тебе. Щото ако вместо мечката, падна аз, ти трябва веднага да застреляш Зефирчо!
Сутрин. Студено. Лежа под юргана и се чудя как да излъжа любимата за cekc.
Ако почна да пипам, ще получа ритник, ако се моля, ще чуя трогателни оправдания. Дали да я прегърна... не, това е пeдaлcko. Размишлявам. Мога да я целуна, но и това отпада, защото дъхът ми е като на овчарско куче яло наденица стояла на слънце. Нищо не мога да измисля. Ставам. В кухнята котката Ивелина е хванала огромна хлебарка – тъкмо я убива с движения на леопард. Носи ми я в краката, та да е сигурна, че съм видял какъв ловец е. Исус си знае работата – хрумна ми нещо. Грабвам хлебарката под изненадания поглед на Ивето и влизам в спалнята. Шмугвам се под завивките като крадец на плъхове, притаявам се за малко, а после с порива на тролей убивам мъртвата хлебарка връз шкафчето на Нора. Вдигам джапанката, а любимата виждайки какво се е случило, ме обявява за неин герой. Много мъже твърдят, че правят любов по един час – аз онождам за десет минути. Същите люде при cekc били вадели душите на половинките си с памук, а аз просто блъсвам товарния влак (с всичките му вагони пълни с тежки въглища) в мозъка на жената. След диващината ми Нора изглежда с разклатено здраве и кривогледство. Ще обядваме спагети – ммм много способно момиче. С последната хапка окапвам черната си тениска. Любимата ме наблюдава. Бяло леке от майонеза. Наслюнчвам си пръстите и търкам. Мамка му, явно и в устата си съм имал от майонезата, защото петното расте. Сега годеницата ми ще извади глас на военен хеликоптер. Това обаче не се случва. Преобличам се, а после цял следобед гледаме мачове. Привечер се звъни – отварям вратата. Две комшийки с бутилка джин. Четиримата сядаме на масата, а аз ще се правя на интересен – колко хубаво. Пак се звъни – четиринайсет годишната щерка на едната. Жените като по сигнал си обират чашите, грабват джина и изчезват на петия да си бърборят на спокойствие. Това е бил преднамерен и добре обмислен план – каква подлост само. С Джулия-Вероника се гледаме прави – прекараха ни. Тя сяда на дивана, пъха слушалки в ушите и безмълвно си рови в телефона. Оставили са ме да я пазя, защото я хванали да пуши марихуана зад блока, а после се целувала с друго момиче. Наливам бира, пиша си малко с читатели, сетне пускам телевизора да чуя новините. Девойката все към чашата ми гледа. Сипвам и. Това е човешко – нима едно време не бях същия (в пети клас на село пиех ракия наравно с големите от седми клас). Трябва да се яде нещо. Слагам в две чинии картофена яхния със свинско от вчера. Тийнеджърката не иска. Днес младите обичат само сандвичи, бургери, чипсове и не щат манджи (според тях те са глупави и само за балъците). Питам я дали да опържа картофи. Надменно одобрява с глава (още не ми е казала една дума). Беля картофите, като съсредоточено лъжа съдбата, че ги правя за салата, та да не се порежа. По дяволите – олиото е свършило. Мързи ме да слизам до долу и ги нареждам в парти грила. Всеки има моменти в живота си, които не може да обясни. Нямам идея за действията си, просто вместо щепсела включих в контакта щипката на парти грила... Падам на земята с грацията на стар бойлер. Малко се гърча като скумрия на пода, но после се вдигам. Под глезена ми шурти кръв, все едно съм човешки шадраван – явно съм гътнал чашата си и сега съм добил теч от порязване. Джулия-Вeроника ме гледа ужасена. Набързо осмислям ситуацията – силният ми ум работи. Изпитвам копнеж да се превържа с тостера и някак успявам. Пил съм – не бива да карам. Ако се обадя на Нора, ще ми се кара. Викам бърза помощ. По телефона ми казват, че щом си доиграят белота, може и да дойдат (осведомяват ме, че лекарката имала терца до вале). Омотавам раната с малко перде, махам превръзката от тостер, взимам малката и надолу с асансьора. Чакаме линейката половин час (били спрели за дюнери), а кръвта ми се лее по асфалта. Докторката заявява, че нямат бинт, но ми прави превръзка с листа от близкото дърво и един вестник от пътя с който някой е бърсал областта под гърба си. Качваме се в разнебитения автомобил (пълен с лук от пазара). Ускоряваме. Вътре всичко трещи, бучи, скърца, минаваме през дупки (бъбреците ми се шляят из организма), но поне може да се пуши. Викам си „Край, тука ще загинем.” Няколко пъти ни блъскат БМВ-та, слизаме и местим колите, сменям задна лява гума на линейката, а катаджиите ме питат, дали случайно не съм взел слънчоглед със себе си. Пристигаме в болницата, но тя е затворена, защото в неделя работела до обяд. Тръгваме към друга – тя пък през уикендите, четвъртък и в петък не работела с пациенти. В третата дежурният ми казва, че нямали превързочни средства, но имал материали да ми направи операция на панкреаса, ако искам. Така не може повече – викам такси. Давам на бакшиша 20 лева и рецепта за бинт да иде до някоя аптека. Лекарят ме зашива съвестно и се извинява – такава била действителността. С добре омотан крак се прибираме. Почистваме кървищата в кухнята. „Благодаря ти Джулия-Вероника, като пораснеш, обещавам да те опъна.” Разбира се, че не бих го направил (трябваше просто да я зарадвам с нещо), любимата няма да разреши, а и аз онождам само нея. Нора се прибира, девойката тръгва. Бързо се покривам в спалнята да не я тревожа с раната. Идва. Пила е. Ще иска cekc. Тъмно е. Протяжно сваля дрехите си, а очертанията на тялото ѝ парят. Боже, дай ми кръв да го напълня...
По прашната улица свистеше ветър.
Тръняци и каманяци се тръкаяаа по пъто. Чакале и секви други помиаре овиваа покрай селото. От далечината се чу конски тропот. Виждаше се само една висока осанка и шапка. Пред салоно се беше сбрал сума народ. На нйего имаше голем надпис „Хоремаг“. Коньо приближаваше. Сеянете си тръкаа прашните очи, за да виат кой е тоа странник и що дири у тва мирно село. Оказа се, че е магарок, а не конь. Ама мъжо си беше голем маторец. Слезна леко от животното и пювна сдъвчанио тютюн на Джак Манерката у краката.
– Кво си се разпювал, да ти eбem макята у устата мръсна?
Тръгна да бръка у кобуро, ама страннико беше млого бръз. Бум, бум... Манерката се тръколи като ударен от ток. Жена му обичаше да кюкари и беше станала на пенджеро и виде смръта на мъжо си.
– Копиле ниедно, господ да те убиа, зе ми мъжооооо.
Женскио рев оглуши площадо.
– Гино не викай му, да те не гръмне и тебе, а беги грей вода да го умиаме и му приготви некоа убава ризка. – даде и съвет една прегръбена бабичка.
Шапката закриваше очите на страннико. Тури си „Смит и уесъно“ у кобуро и би един шут на вратата на кръчмата. Настана голема паника. У салоно беше останал само кръчмаро и Койо Забатаченьо, тръколил се на масата и пущил една лига.
Страннико се приближи до баро.
– Рикиа!
Гошко кръчмаро притрепери.
– Чуаш ли ме бе тумбак, рикиа!
Гошо се препоти целио, ама успе да фане едно шише „Карнобатска“.
– Ти сакаш да те гръмнем май, а? Сакам домашна, двоен препек!
Бръкна у джебецо на бархетната ризка и фръли един пробит лев.
Докато се разправяаа вътре, неколко чвека се затичаа до къщата на шерифо.
– Славчо излазай, утрепаа Манерката…
Славчо се беше заврел до казано и му отне малко повече време да стигне вратничката.
– Кого са утрепале, думате?
Манерката, гръмнаа го пред салоно. Некъв странник. Млого бръз. Прилича на ловец на глави. Влезна у хорето и ниа дотичааме до вазе…
Славчо даде указаниа на жена си кога да слага пенюги на казано, преметна колано с пищово през кръсто, тури значката и излезна.
У кръчмата беше тегосно. Страннико пиеше вече трета рикиа и боцкаше сиренйе с пипер.
– Пущи ми Берковската духова!
Кръчмаро с треперещи пръсти набута една касетка у касетофоно „Хитачи“ модел 83 – та и натисна копчето.
Тромпетките зеа да буат из целата кръчма. Коьо Забатаченьо се сепна от силната музика.
– Дай му жегаа, eбaнйeee, майкоооо…
Двойната дръвена врата скръцна. Страннико не се и обръна. Шерифо се приближи до окаяната маса на страннико и приседна.
– Гоше, дай рикиа и на мене!
Изпотените ръце на кръчмаро изпълниа желанието на шерифо.
– Начи ти си гръмнал Манерката?
– Я. Кво ша напрайш, изклесяк?
– Начи, чуй ме са. Бокиловци а мирно село и такива пустиняци като тебе не ни требует. Чий уй дириш тука, твойта верица мръява?!
Страннико се учуди на смелостта на тоа застарел шериф.
– Мани ми говори така, оти ша се тръколиш като ония отвънка!
– Отвънка… те чекат баре десет човека с насочени пушки. Ти ша ме гръмнеш и ще напраат на говно, накйоцано от кокошки.
– Шерифе, знааш, че сички ша се разбегат. Па и ми миришеш на пръщина. Не вервам да ти се мре баш коги печеш рикиата?
Славчо осмисли ситуациата и прецени че „гънслингеро“ е прав.
– Кажи кво сакаш?
– Дирим Камен Говедаро. Нае ме един човек от Комарево. Откраднал му един бидон с рикиа и 100 кила джибри. Даде ми пеесе лева да го гръмнем.
– А оти гръмна Манерката?
– Що ме напсува. И ти ме напсува. И тебе ша гръмнем, ама след малко, че са ми е нйело на стомахо нещо. Па и ми се не пиа сам. Кажи къдеа говедаро, гръмим го, гръмим и тебе и си заминавам. Другите ша ги остайм!
Касетката свръши. Музиката спре.
– Преврътай, лaйнap дебел!
– Оно такова, не работи кОпчето… – избоботи кръчмаро.
– Преврътай с молив!
Страннико си завръте на ръка една цигара и а запали.
– Ти не си ли чул наредбите за тютюнопушенйето на затворено? – пита заядливо Славчо Шерифо.
– Шерифе увехнал, ще сплатим кък си сакам. Не се дръви. После ща утрепем и жена ти заради тва, че само ме обиждаш. Имаш един шанс. Да излеаме на дуел. Ако ме гръмнеш, съм ти eбaл макята. Ако я те гръмнем, немаа закачам жена ти, ша намерим оная мрътвец и си бегам?
Славчо много обичаше дрътата Елентикя и се разбесне.
– У дванаасе саато на обед отвънка, на мегдано! Клисаро ша удари камбаната за сигнал!
– Е баш по пладне ли, коги се пиа рикиа и се еде?
– Баш тогива, пий още некоа, оти имаш още има нема един саат. После айде горе у гробищата. Даже нема те копаме горе. Ще фрълиме у странището, таа те изедат песовете.
Славчо стана и излезна под звуко на шпорите и със стойката на Гари Купър. Страннико отвори второ шише рикиа и даде една касетка на кръчмаро. Селото утихна, сички чекаа да стане дванаасе. Само бабичките си оправаа разсадо. У дванасе без две страннико излезна из хоремаго. От вътре зазвуча Енио Мориконе. Касетофоно пръщеше. Мачките се разбегаа. Въздухо спре. Тишките спреа да скръцат. От некъде се чу:
- Дванайсе, дванайсе, дванейсе плюс три тът!
Славчо и страннико дръжеа ръцете близо до кобурете. Тамън да удари камбаната, иззади страннико се спущи жената на Манерката с една мотика и разлупи главата на ловецо на глави. Он се свлече от еднаж на земята.
Сички нададоа рев на удовлетворение. Славчо си отдъъна. Бръкна за пищово та да даде един контролен у вече строшената глава на мрътвецо. Дръпна спусъко и се сети, че е забравил да тури патроне. Препоти се. Така Гина Манерката спаси и шерифо и селото. Касетката на Мориконе зе да влачи. Гошето я спре и наду Дунавското. Отсекъде се чуваше едно победно:
- Eбaнньeeeee!
Орото се завръте покрай сгръченио комаревски Джон Уейн. Та поуката е, че у чуждо село, дали с мотика или с пищов, се ша ти строшат главата.
--- Из дневника на емигранта ---
15 август. Ето че съм в Канада! Очарован съм от тази страна. Прекрасно е. С нетърпение очаквам тези очарователни планини да се покрият със сняг.
14 октомври. Канада е най-прекрасното място на света! Вчера пътувахме извън града. Видяхме лосове! Толкова са чаровни и красиви! Тук наистина е раят на земята!
11 ноември. Утре се открива ловният сезон за лосове. Това е ужасно. Просто не мога да си представя, че някой може да вдигне ръка срещу тези мили, безобидни създания. Чакаме да завали снегът. Харесва ни тук.
2 декември. Най-сетне заваля сняг. Ура! Всичко е покрито с пухкаво бяло покривало. Сякаш сме в коледна картичка! Замеряхме се със снежни топки. Внезапно снегоринът мина покрай нас и зарина целия паркинг със сняг, но аз набързо го изчистих. Колко е хубаво тук! Обичам тази страна!
12 декември. Пак валя сняг. Снегоринът пак ми зарина целия паркинг.
19 декември. Цяла нощ валя. Не можах да почистя паркинга и закъснях за работа. Тук наистина е прекрасно, но вече нямам сили да чистя паркинга. Само да не беше този кретен със снегорина!
22 декември. Тази бяла гадост пак се сипа цяла нощ! Вече имам кървави пришки по ръцете и кръстът ме боли! Оставам с впечатлението, че този изрод със снегорина ме дебне иззад ъгъла и само чака да изхвърля снега от паркинга: Мръсно koпeлe!
25 декември. Merry Fuскin’ Christmas! Пак този скапан сняг! Само да се докопам до гърлото на този kучи син със снегорина! Местните тъпаци изобщо не сипват сол по пътищата, човек може да се убие някъде!
27 декември. И пак валя цяла нощ! Трети ден не излизам от къщата, ако не броим всяко изскачане след снегорина. Не мога да мръдна никъде. Колата е някъде под снега, а някакъв идиot по телевизора обещава още 20 сантиметра тази нощ. Кретен! Ти знаеш ли колко лопати сняг са тия 20 сантиметра?!
28 декември. Онова кречетало от телевизора сбърка. Наваля 50 сантиметра. Този шибaн сняг няма да се стопи до лятото! Снегоринът заседна пред нашата къща и говедото, което го кара, дотърча да ми иска лопата! Казах му, че съм счупил вече шест лопати, разчиствайки след него, и сега ще счупя седмата в овчата му глава!
4 януари. Най-сетне измъкнах колата от снега и от паркинга!!! Отидох до супермаркета да напазарувам. На връщане някакъв проклет лос изскочи пред колата и ми разби цялата предница! Защо тия лaйнари ловците не избиха всичките лосове още миналата година??! По пътищата гъмжи от тези твари! Сега има да плащам 3000 долара за ремонт!
10 май. Край, заминавам за Флорида. Не мога да повярвам, че нормален човек ще се съгласи да живее в шибaнata им Канада!