Имало някога едно семейство - татко, мама, дете и куче. Задружно си живеели те, докато един ден детето не открило, че по кучето пълзят бълхи.
- Татко, мамо - изтичало то при тях - кучето има бълхи! Трябва да направим нещо!
- Нищо няма да правим! - отсякъл бащата, който бил модерно мислещ човек. - Бълхите имат право на съществуване, кучето трябва да се научи да живее с тях!
И оставили кучето да си живее с бълхите - по-скоро оставили бълхите да си вилнеят на воля по животинката...
След време обаче детето забелязало и кърлежи.
- Татко, мамо! Кучето е цялото в кърлежи! Трябва да му помогнем!
- Не трябва да му помагаме! - заявил отново таткото, който бил умен и демократичен мъж.
- Кърлежите имат права, кучето е длъжно да се научи да живее с тях! Детето се натъжило, защото обичало кучето си, но нямало какво да направи - така повелявали ценностите на баща му. Оставили и кърлежите да дебелеят спокойно по кучето, а то вече било цялото проскубано и се дръгнело до кръв. След седмица детето забелязало, че кучето слабее, и отново отишло при родителите си.
- Татко, мамо! Кучето е цялото в бълхи и кърлежи и не мяза на нищо; освен това отслабва и подозирам, че има глисти! Не може ли да направим нещо? Намерих една фирма, предлагат средства за вътрешно и външно обезпаразитяване...
- Нищо не трябва да правим! - прекъснал го ядосано таткото.
- Щом са се заселили в него, кучето е длъжно да осигури на глистите достойни условия за съществуване. А фирмата, за която говориш, е екстремистка организация, проповядваща омраза!
- Добре де, но не може ли поне да го храним в къщи, а не на двора? Отслабнало е и уличните кучета влизат и му крадат храната! - примолило се детето.
- Не! - отсякъл бащата.
- Това е дискриминация! Уличните кучета имат същите права, които и нашето.
И така я карали още известно време, след което кучето умряло, майката напуснала таткото, той пък заживял с друг мъж, а детето разбрало две неща: организъм, който не убива паразитите е обречен, а мъж, фанатично проповядващ толерантност, неизменно се оказва пeдepact!
Дневникът на един мъж, чиято жена е на почивка!
Здравей свобода!
ДЕН 1. Изпратих я! (Бих искал да сложа емотикон на това място, но не знам къде да го търся на клавиатурата – никога досега не съм изпитвал такива силни радости.)
Здравей, свобода! Ризите са изпрани и изгладени, хладилникът е пълен с ядене, цветята някак си и сам ще полея. Добре, нямам време да водя разни дневници, отивам за бира.
Ден 2. Получих SMS: „Кацането беше нормално, времето е супер, хотелът е разкошен”. Какво, тя подиграва ли се? Нищо, тук, разбира се, не е курорт, но ще мина и без него.
Ден 3. Май че се издъних. Колегите ме викаха да пийнем, а аз им казах, че не мога, трябва да извеждам кучето. Те казват: нека жена ти го изведе.
Отговарям: жена ми е на почивка. Въобще, дойдоха да пием у нас. Напихме се юнашки и всичко, което жена ми беше сготвила за две седмици, отиде за мезе. Нищо, на мене не ми трябва много, ще купя кашкавалче, саламче, разни бирички…
Ден 4. Вечерта реших да разтребя. Ужас! Трийсет и две мръсни чинии – и това само за петима! Нямам представа какво са слагали в тях, но как вони!
Най-напред натъпках всичко това в съдомиялната машина, но после си спомних, че не мога да я включа. Днес трябва да си легна по-рано, че утре на работа ме чака труден ден.
Ден 5. Денят се оказа още по-труден, отколкото си мислех. Ненадейно се обадиха съседите отдолу и казаха, че ги наводнявам. Тичам вкъщи и гледам: водата шурти от съдомиялната.Водопроводчикът каза, че сигурно все пак съм я включил, но съм преместил таймера, тя се е включила, когато ме е нямало вкъщи, а аз или не съм затворил вратичката, или някакъв маркуч се е измъкнал. Въобще, не знам. По-добре да отскоча за бира. Купих бира, а заедно с нея и еднократни пластмасови чинийки.
Ден 6. Ама че работа. Оказа се, че тя ми е оставила само шест изгладени ризи. Сега нося шестата. Май трябва да изпера останалите, но ме е страх да включа пералнята. Разбира се, проблемът има и по-лесно решение: съседката отляво щом разбра, че временно ергенувам, започна да ме поглежда някак закачливо. Може би за начало ще ме изпере? Наистина, съседката отдясно, старата вещица, също се криви някак странно, все в коридора наднича: „Вие все сте сам, та сам. Вчера гости ли имахте? Кога пристига съпругата?”. Контролира ме
Ден 7. Докато мислех за съседката отляво, идва Георгиев (един от тези, дето пихме у нас на третия ден) и казва: може ли да се отбия при тебе довечера? Питам го: пак ли с компания? А той: не, никаква компания. Аз: какво ще правим? Той: за тебе не знам, а аз с едно момиче ще поседим кротко на дивана, няма къде на друго място. Браво, проникновено попита, не ми беше удобно да му откажа. Добре, ще отида на кино.
Ден 8. Той е животно, а не колега. Заля с шампанско цялото ми легло. Изхвърлих чаршафите, но матракът (ортопедичен, супер скъп!) все едно мирише.
Сега вече и съседката отляво не мога да поканя. А времето тече!
Ден 9. Този Георгиев дори не е животно, а пълен кретен. След два дни се отбих в банята (реших да се измия). Там на видно място някакво червило. И гребен със странна форма (нещо като папагал), целия в дълги косми. Добре, че жена ми не си идва днес, ама че шум щеше да вдигне.Изхвърлих червилото и гребена. За всеки случай прерових целия апартамент – май няма повече никакви следи.
Ден 10. Реших да прекарам вечерта спокойно. Купих биричка, седнах пред телевизора. Открих, че дистанционното е изчезнало някъде. Първия половин час ходих до телевизора – превключвах програмите на ръка. След третата бутилка ме хвана мързелът, цяла вечер седях и гледах „Жертва на любовта”. Или „Бездна от страст” не помня точно. 4 серии поред. Добре, утре ще купя някакво DVD с еротика. Ще извикам съседката отляво.
Ден 11. Оказа се, че кучето е отмъкнало дистанционното в къщичката си и там го е направило на дребни парченца. Сигурно се е обидило, че не съм го разхождал три дни, само го пусках на балкона. Проклето животно! Трябва да завъдя рибки. Накратко, не ми беше до съседката. Жалко, последна вечер. Утре пристига жена ми. Трябва да разтребя поне малко. Купих DVD („Безумните оргии на плътта” – част 4-11), после ще го изгледам.
Ден 12. Излязох от работа (колегите се натъжиха много, когато разбраха по какъв повод), посрещнах половинката, закарах я вкъщи. Една такава загоряла, бодра. Веднага се зае с домакинството. Включи съдомиялната, пералнята. Отвори хладилника, учуди се: Защо не си ял супа? Цялата тенджера си стои. А аз откъде да знам какво има в тази тенджера? От бирата въобще не я виждах. След това в банята: о, не си ли виждал грeбена ми във форма на папагал? Видя „Оргии на плътта”, веднага се развесели: мъчно ти беше, нали? На вратата се звъни. Съседката отдясно, старата вещица: о, колко е хубаво, че се върнахте, на мъжа ви му беше толкова мъчно, толкова мъчно
По прашната улица свистеше ветър.
Тръняци и каманяци се тръкаяаа по пъто. Чакале и секви други помиаре овиваа покрай селото. От далечината се чу конски тропот. Виждаше се само една висока осанка и шапка. Пред салоно се беше сбрал сума народ. На нйего имаше голем надпис „Хоремаг“. Коньо приближаваше. Сеянете си тръкаа прашните очи, за да виат кой е тоа странник и що дири у тва мирно село. Оказа се, че е магарок, а не конь. Ама мъжо си беше голем маторец. Слезна леко от животното и пювна сдъвчанио тютюн на Джак Манерката у краката.
– Кво си се разпювал, да ти eбem макята у устата мръсна?
Тръгна да бръка у кобуро, ама страннико беше млого бръз. Бум, бум... Манерката се тръколи като ударен от ток. Жена му обичаше да кюкари и беше станала на пенджеро и виде смръта на мъжо си.
– Копиле ниедно, господ да те убиа, зе ми мъжооооо.
Женскио рев оглуши площадо.
– Гино не викай му, да те не гръмне и тебе, а беги грей вода да го умиаме и му приготви некоа убава ризка. – даде и съвет една прегръбена бабичка.
Шапката закриваше очите на страннико. Тури си „Смит и уесъно“ у кобуро и би един шут на вратата на кръчмата. Настана голема паника. У салоно беше останал само кръчмаро и Койо Забатаченьо, тръколил се на масата и пущил една лига.
Страннико се приближи до баро.
– Рикиа!
Гошко кръчмаро притрепери.
– Чуаш ли ме бе тумбак, рикиа!
Гошо се препоти целио, ама успе да фане едно шише „Карнобатска“.
– Ти сакаш да те гръмнем май, а? Сакам домашна, двоен препек!
Бръкна у джебецо на бархетната ризка и фръли един пробит лев.
Докато се разправяаа вътре, неколко чвека се затичаа до къщата на шерифо.
– Славчо излазай, утрепаа Манерката…
Славчо се беше заврел до казано и му отне малко повече време да стигне вратничката.
– Кого са утрепале, думате?
Манерката, гръмнаа го пред салоно. Некъв странник. Млого бръз. Прилича на ловец на глави. Влезна у хорето и ниа дотичааме до вазе…
Славчо даде указаниа на жена си кога да слага пенюги на казано, преметна колано с пищово през кръсто, тури значката и излезна.
У кръчмата беше тегосно. Страннико пиеше вече трета рикиа и боцкаше сиренйе с пипер.
– Пущи ми Берковската духова!
Кръчмаро с треперещи пръсти набута една касетка у касетофоно „Хитачи“ модел 83 – та и натисна копчето.
Тромпетките зеа да буат из целата кръчма. Коьо Забатаченьо се сепна от силната музика.
– Дай му жегаа, eбaнйeee, майкоооо…
Двойната дръвена врата скръцна. Страннико не се и обръна. Шерифо се приближи до окаяната маса на страннико и приседна.
– Гоше, дай рикиа и на мене!
Изпотените ръце на кръчмаро изпълниа желанието на шерифо.
– Начи ти си гръмнал Манерката?
– Я. Кво ша напрайш, изклесяк?
– Начи, чуй ме са. Бокиловци а мирно село и такива пустиняци като тебе не ни требует. Чий уй дириш тука, твойта верица мръява?!
Страннико се учуди на смелостта на тоа застарел шериф.
– Мани ми говори така, оти ша се тръколиш като ония отвънка!
– Отвънка… те чекат баре десет човека с насочени пушки. Ти ша ме гръмнеш и ще напраат на говно, накйоцано от кокошки.
– Шерифе, знааш, че сички ша се разбегат. Па и ми миришеш на пръщина. Не вервам да ти се мре баш коги печеш рикиата?
Славчо осмисли ситуациата и прецени че „гънслингеро“ е прав.
– Кажи кво сакаш?
– Дирим Камен Говедаро. Нае ме един човек от Комарево. Откраднал му един бидон с рикиа и 100 кила джибри. Даде ми пеесе лева да го гръмнем.
– А оти гръмна Манерката?
– Що ме напсува. И ти ме напсува. И тебе ша гръмнем, ама след малко, че са ми е нйело на стомахо нещо. Па и ми се не пиа сам. Кажи къдеа говедаро, гръмим го, гръмим и тебе и си заминавам. Другите ша ги остайм!
Касетката свръши. Музиката спре.
– Преврътай, лaйнap дебел!
– Оно такова, не работи кОпчето… – избоботи кръчмаро.
– Преврътай с молив!
Страннико си завръте на ръка една цигара и а запали.
– Ти не си ли чул наредбите за тютюнопушенйето на затворено? – пита заядливо Славчо Шерифо.
– Шерифе увехнал, ще сплатим кък си сакам. Не се дръви. После ща утрепем и жена ти заради тва, че само ме обиждаш. Имаш един шанс. Да излеаме на дуел. Ако ме гръмнеш, съм ти eбaл макята. Ако я те гръмнем, немаа закачам жена ти, ша намерим оная мрътвец и си бегам?
Славчо много обичаше дрътата Елентикя и се разбесне.
– У дванаасе саато на обед отвънка, на мегдано! Клисаро ша удари камбаната за сигнал!
– Е баш по пладне ли, коги се пиа рикиа и се еде?
– Баш тогива, пий още некоа, оти имаш още има нема един саат. После айде горе у гробищата. Даже нема те копаме горе. Ще фрълиме у странището, таа те изедат песовете.
Славчо стана и излезна под звуко на шпорите и със стойката на Гари Купър. Страннико отвори второ шише рикиа и даде една касетка на кръчмаро. Селото утихна, сички чекаа да стане дванаасе. Само бабичките си оправаа разсадо. У дванасе без две страннико излезна из хоремаго. От вътре зазвуча Енио Мориконе. Касетофоно пръщеше. Мачките се разбегаа. Въздухо спре. Тишките спреа да скръцат. От некъде се чу:
- Дванайсе, дванайсе, дванейсе плюс три тът!
Славчо и страннико дръжеа ръцете близо до кобурете. Тамън да удари камбаната, иззади страннико се спущи жената на Манерката с една мотика и разлупи главата на ловецо на глави. Он се свлече от еднаж на земята.
Сички нададоа рев на удовлетворение. Славчо си отдъъна. Бръкна за пищово та да даде един контролен у вече строшената глава на мрътвецо. Дръпна спусъко и се сети, че е забравил да тури патроне. Препоти се. Така Гина Манерката спаси и шерифо и селото. Касетката на Мориконе зе да влачи. Гошето я спре и наду Дунавското. Отсекъде се чуваше едно победно:
- Eбaнньeeeee!
Орото се завръте покрай сгръченио комаревски Джон Уейн. Та поуката е, че у чуждо село, дали с мотика или с пищов, се ша ти строшат главата.
Дистанцията на австралийският супермаратон от Сидни до Мелбърн е дълга 875 км, и продължителността му е над 5 дни от старта до финиша.
В състезанието обикновено участват лекоатлети от световна класа, които специално се тренират за това събитие. Болшинството атлети са на възраст до 30 години и се спонсорират от големи спортни марки, които предоставят на състезателите униформите и маратонките.
През 1983 година много от присъствалите остават в недоумение, когато в деня на състезанието на старта се появява 61 годишният Клиф Янг.
От началото всички си мислят, че той е дошъл да види началото на маратона, тъй като той е бил облечен по-различно от другите спортисти: в работен гащеризон и галоши обути върху обувките му. Но когато Клиф отива към масата за да получи номер на участник в маратона, всички разбират, че той възнамерява да се състезава както всички останали.
Когато Клиф получава номер 64 и застава на линията с другите атлети, то снимачната бригада, заснемаща репортаж от мястото на старта решава да му вземе кратко интервю. Те насочили обектива на камерата към Клиф и го попитали:
— Привет! Кой сте Вие и какво правите тук?— Аз съм Клиф Янг. Ние развъждаме овце на голямо пасбище близо до Мелбърн.— Наистина ли ще участвате в това състезание?— Да.— Имате ли спонсор?— Не.— В такъв случай няма да можете да стигнете до край.— Защо, ще мога. Аз съм израснал във ферма, където не можехме да си позволим коне или коли до последния момент: само преди 4 години аз си купих кола. Когато приближаваше буря, аз излизах да прибера овцете. Ние имахме 2000 овце, които се пасяха на 2000 акра земя. Понякога се е случвало да съм ловял овцете си по2-3 дни, това не беше просто, но аз винаги успявах. Мисля, че мога да участвам в това състезание, та то е само с 2 дена по-дълго и е само 5 дни, а аз търсех моите овце по 3 дни.
Когато маратонът започнал, то Клиф останал далеч зад професионалистите. Някои от зрителите му съчувствали, други му се присмивали, тъй като той дори не могъл да стартира правилно. Хората по телевизията го наблюдавали, много от тях му съпреживявали и се молили той да не умре по пътя.
Всеки професионалист е знаел, че за да завърши дистанцията ще му трябват 5 дни, в които всеки ден 18 часа да се тича и 6 часа за сън. Обаче Клиф Янг това не го е знаел.
На следващата сутрин след старта хората разбрали, че Клиф не е спал, а е продължил да тича цяло нощ и е стигнал до градчето Mittagong. Но дори без да спира за да поспи, Клиф остава далеч след всичките лекоатлети, макар и да продължил да тича, при това успявайки да приветства хората, стоящи покрай трасето на маратона.
С всяка нощ той се е приближавал към лидерите на маратона и в последната нощ Клиф задминал всички атлети от световна класа. Сутринта на последния ден той вече е бил много преди всички.
Клиф не само минал маратона бидейки на 61 година, без да умре по време на състезанието, но и го спечелил, биейки рекорда на маратона с 9 часа и става национален герой.
Клиф Янг преодолява дистанцията от 875 километра за 5 дни, 15 часа и 4 минути.
Клиф Янг не взима нито една от наградите. Когато получава първата награда от 10 000 австралийски долара, той казал, че не е знаел за съществуването на паричната награда, че е взел участие не заради парите и без да му мисли решава да даде парите на първите пет лекоатлета, които са стигнали финиша след него, т.е. по 2000 австралийски долара за всеки. Клиф не оставя нито цент за себе си и цяла Австралия просто се влюбва в него.
Много от тренираните спортисти знаят цели методики как трябва да се тича и колко време трябва да се почива по времe на дистанцията. Още повече, че те били сигурни, че на 61 години е просто невъзможно да се мине супермаратона.
Но Клиф Янг това не го е знаел. Той дори не е знаел, че атлетите могат да спят по време на състезанието. Него вият ум е бил свободен от ограничаващите убеждения. Той просто е искал да победи: представял е пред себе си изплъзващата му се овца и се е опитвал да я хване.
Не ограничавайте възможностите си – те са извън пределите които сте си поставили!
Отидох на работа в Израел още деветдесета година.
Там в град Назарет се събрах с една руска еврейка, дете ни се роди. Кръстихме го на баща ми — Христо. Един такъв русоляв, синеок — не еврейче, а ангелче. Жената няма претенции за вяра, нали идва от страната на Ленин и Сталин — атеист. Обаче аз малко си вярвам и особено като си дойда в София, винаги ходя в църквата „Александър Невски“. И това лято така направих. До нас една баба — слаба, черна и парцалива — плаче и Богу се моли за дребни човешки неща: още двайсетина лева към пенсията, да е зимата мека, че малко въглища да изгори, да докарат от евтиния аспирин… Синът ми никога не е виждал сиромашия и през цялото време гледаше бабата в устата в усилие да разбере всичко — все пак българския му е само от мене. По едно време очите му се наляха, пусна ми ръката и приближи към нея.
- Бабо, не плачи. Всичко ще се оправи. Ще имаш пари. И ще е топло, много топло… Лекарствата няма да ти трябват…
Тя отвърна очи от иконите, погледна го — бял, с руси къдри, добър, сякаш не е от този свят, и унесено попита:
- Кой си ти, миличкото ми?
- Христо.
- Откъде си, ангелче?
- От Назарет.
Бабата тупна като круша… Докторите в „Пирогов“ не успяха да я убедят, че е говорила с обикновено българско еврейче…
Бог създал магарето и му казал:
- Ти ще работиш от сутрин до вечер, ще влачиш тежести, ще пасеш трева, ще си глупаво. И ще живееш 50 години.
Магарето се помолило:
- Да живея така 50 години! Съжали ме! Не повече от 30!
И Бог направил каквото го помолило добичето. След това създал кучето и му казал:
- Ти ще бъдеш приятел на човека, ще го пазиш, ще се храниш с огризките му и така ще живееш 25 години.
Кучето се примолило:
- Моля те нека да не живея така повече от 10 години!
Бог изпълнил и неговата молба и после създал маймуната и и казал:
- Ти ще скачаш от клон на клон и ще се държиш като идиot. Ще си смешна и ще живееш така 20 години.
- Двадесет години като клоун? - изпищяла маймуната. - Господи, моля те недей повече от десет!
И Бог направил така. Накрая създал човека и му казал:
- Ти си Човек. Светът ще ти принадлежи, ще използваш ума, който съм ти дал, за да властваш над останалите живи същества и ще живееш 20 години.
Човекът се разсърдил:
- Не са ми достатъчно 20 години! Дай ми, моля те, и онези 20 от които се отказа магарето, и 15 на кучето, и 10 на маймуната!
И Господ направил така... Сега Човекът живее 20 години като човек, след това се жени и живее 20 години работейки от сутрин до вечер като магаре, 15 години се грижи за семейството си като куче и се храни с това, което семейството не изяжда, а после, когато остарее 10 години живее като маймуна - изглежда като идиot и весели внучетата си...
Живеели в една къща майка с трите си сина.
Те имали една крава, но тя умряла. Кравата била единственият начин за прехрана. Майката събрала едва, едва пари и казала на най-големия син:
- Слушай сега, олигофрен такъв! Отиваш за мляко, но минаваш през селото, а не през гората, защото червената шапчица ще те измами.
Синът казал:
- Да бе, мамо, спокойно.
И тръгнал. Стигнал до разклона и си казал:
- "Кво ме плашат с тая червена шапчица?"
Тръгнал през гората. По пътя изскочила червената шапчица и му казала:
- Слушай сега! Ще ме eбeш 10 пъти иначе ти взимам парите.
Човекът се съгласил и почнал. 5-6 пъти и на седмия не издържал. Връща се у тях и майка му вика:
- Дeбил такъв, нали ти казах да не минаваш през гората!
Минали няколко седмици и майката събрала пак пари и пратила средния син и на него му казала да не минава през гората.
Тръгнал той и стигнал до разклона и си казал:
- "Eбaл съм ти червената шапчица! Какво толкова ще стане?"
Вървял, вървял, изскочила червената шапчица и казала:
- Ще ме eбeш 20 пъти, иначе ще ти взема парите.
Средният син си казал:
"Какво пък толкова - ще се справя!"
И я почнал. Минал я е 15-16 пъти и до там. Взела му парите.
Майката вкъщи му казала:
- Как може да си такъв тъпанар като баща си бе, лaйнo!
След месец с 300 зора събрала пак пари. Този път пратила най-малкия син и му казала:
- Недей да минаваш през гората, че ще ти откъсна главата!
- Няма проблеми, майко! Аз не съм дeбил като тия!
И тръгнал. Минал и той през гората и срещнал червената шапчица.
Тя му казала:
- Ще ме eбeш 30 пъти иначе ти взема парите!
Почнал я той 25-30 пъти, стигнал 40 и на 45-ия път червена шапчица казала:
- Чакай, чакай, кво направи ти бе!?
Малкият син я хванал за косата и ѝ казал:
- Ей сега ще разбереш от какво умря предната крава!
Когато омете половин тенджера кисела супа Деню нямаше как да знае, че същата вечер ще му се отвори работа в Студентски Град.
Сряза го още на излизане от вкъщи, но не му се качваха шест етажа пеш обратно, само за да тества мимолетното къркорене на червата си и акустиката на мизерната баня.
Докато чакаше пред дискотеката пръцна леко, отмести се виртуозно назад и цялата опашка запсува някакъв пълничък първокурсник, който припозна творението за свое и обиден си тръгна.
Вътре Първолета подскачаше около него, разгорещена и потна. Бяха се запознали същата сутрин, но тя вече даваше всички индикации, че съвсем скоро ще му позволи любов, където си поиска.
Деню се опита да потанцува с нея, но стомашните спазми направиха движенията му неестествени и страдащият се завря в един ъгъл, където се остави на газовете да го надуят до две атмосфери. Улавяше ниските честоти на музиката с цялото си дебело черво. След около час положението бе нетърпимо, хвана Първолета за ръка и въпреки бурните и възражения, двамата заедно потънапха в декемврийската мъгла.
Живееше съвсем наблизо. Добре. Щеше скоро да ползва тоалетната.
- Защо ходиш тъй? – попита живеещата наблизо.
Деню подскочи няколко пъти на място и затрака със зъби. Първолета се захили кокетно и обеща:
- След малко ще ти стани топло...
“О, да! След малко ще съм се насрал до глезените” – помисли си жребецът и изстена. “ - Ако тая пача чуе, че и опърдявам банята...може и да не ми пусне”
- Много е динамично да съ живеи в Студентски град – каза Първолета – Стигнахме. Тук живея – и посочи един от тъмните балкони.
“ Трябва да разкарам пачата за десетина минути. За десет минути съм разтоварил самосвала ,а има време и гъзъ да си измия...” – продължи да пресмята шансовете си наум Деню.
- Коте, ай да те помоля да ми купиш едни цигари! Дай ключа, аз ще чакам горе...
- Ммммм...пирверзник.... – изкудкудяка Първолета, изпълнена с надежда. – Добре...шми дадеш ли пари?
- Ето – ето! - Заопипва джобовете си Деню, като пристъпяше от крак на крак, напълно концентриран върху блендата на задника си...
Изобщо не изчака да се скрие зад ъгъла. Галопира по стълбището , като вземаше по шест седем стъпала наведнъж.
С едната ръка се притискаше отзад, а с другата заотключва паянтавата брава.
Имаше сили за още две крачки. Още една крачка вътре в стаята и се предаде.
Първата пръдня взриви мрака. Втората продължи цяла вечност. Деню не смееше да мръдне.
- Оооооооох.....оооох – облегчението започна да избистря съзнанието му и тръгна към банята – оооооох оооооох.... котьооооооо.
Времето спря. Картечните откоси следваха един след друг – Ооооооххххх ... Уууууххххх...Ммммммммм....Бааааасимайката....Ооох...кккотьоооо...
Въздухът бе наелектризиран до безобразие и Деню реши, че е по - добра идея да отвори прозореца, преди да провери в банята дали не се е и поизпуснал.
Мъглата моментално изпълни стаята, но само придаде задушлива влажност на неприятната ситуация. Облегченият многострадалец, опипвайки хвана един пешкир от русенския креват и започна да гони зайците през джама. В този момент чу стъпки в коридора и замаха още по - отчаяно и чевръсто.
“Ще и кажа, че така си е миришело...Може някой да си е хвърлял бурканите кисело зеле в кенефа, бacи...не е ли така” – самоуспокояваше се Деню и чак сега започна да търси ключа за лампата.
Вратата се отвори и за част от секундата ръката на Първолета изпревари неговата.
Светлина.
На отсрещното легло момче и момиче гледаха облещени и напълно парализирани.
- Ама Августиноооо, ма ти нъл ми каза чи шси пътуваш на село тая ниделя – не можа да скрие разочарованието си Първолета и занюха из въздуха като заек - люцерна.
Младо семейство имат проблеми и не успяват да си направят дете.
След няколко години опити, решили, че трябва да направят нещо нестандартно. След дълги размисли, решили жената да преспи с друг мъж, при условието, че и двамата ще изберат, кой да бъде той. Качили се на един влак, резервирали купе в спалния вагон и се заседяли във вагон ресторанта. След няколко минути се появил един страшен пич, нагласен, с прическа, изискани дрехи и т.н. И двамата решили, че тоя ще бъде техния избранник.
Мъжът отишъл при непознатия и уж тайничко му посочил жена си:
- Пич, искаш ли да правиш cekc с тази мацка за 100 кинта?
- Ами, защо пък не, ама няма къде.
- Има, има. Не се притеснявай, аз ще те уредя.
След 30 минути пичът се връща и казва, че мацката е била страхотна, а cekcъt вълшебен. Само, че мъжът се замислил "Ами, ако пък не стане от един път?" И решил да предложи на онзи:
- А, какво ще кажеш, след като си толкова доволен, срещу още 100 лв. да те уредя за още веднъж?
- Екстра, нямам против.
След 30 минути, нещата се повторили. Пичът пак бил супер щастлив от преживяното, а мъжът продължавал да се притеснява, дали от два пъти ще стане работата. Мислел си, как той пробвал толкова години, пък сега само от два пъти ... и решил пак да попита:
- А, какво ще кажеш и за трети път? Този път ще е даже само за 50 лв.
- О-о за 50 лв. със сигурност. Давай пак.
Нови 30 мин., нашият човек вече пред нервна криза "Ами, ако и от три пъти не стане?" И онзи само като се появил и веднага го подхванал:
- Пич, хайде и четвърти път, този път даже без пари ще те уредя.
- А, не, не става.
- Що бе човек, дай само още веднъж, какво толкова?
- Не мога човек, разбери ме, свършиха ми пpeзepbatиbиte!
Един чиляк отива на доктор.
- Добър ден. Заповядайте, седнете. От какво се оплаквате? - попитал го доктора.
- Чакай сега докторе да ти разправям. Прибирам се една вечер вкъщи и какво да видя - някъф пич eбe жена ми. Ах, мамка ти и пeдepact мръсен, "Ей сега ша та убия ве, гнидо долна!" - му викам аз. А ония, докторе, се надига лекичко от жена ми и ми вика - "Пич, афектиран си, ша напрайш некоя глупост, иди в кухнята, пусни две кафенца, а аз кат свърша и ша доа ти каа две-три сладки приказки." Отивам, докторе, пускам кафенцата, ония нaeбa жена ми, идва и ми вика - "Глей ся, пич, ша ма убиеш, ша влейш в затвора, жена ти пак ша са eбe наляво-надясно. И ко печелиш - нищо." Прав е, си викам - дaeбa и пeдaлa му долен, ама на следващата вечер са прибира и ко да вида - те тоя същия пак лашка жена ми. "Ах, kуpbo долнаааааа!" - викам на жената. "Ей ся ша та убия, мамка му и прасе." Ония, докторе, пак са надига лекичко и ми вика "Пич, афектиран си, ша напрайш некоя глупост, ве, пусни две кафенца в кухнята, а аз след кат свърша, ша доа ти каа две-три сладки приказки. Отивам, докторе, пускам кафенцата и ония пeдaл след малко идва и ми вика "Глей ся, пич, ша убийш жена ти, ша влейш в затвора, аз пак ша си eбa наляво-надясно и ко печелиш - нищо." Прав е, викам си, мамка му и пeдaл, ама на третата вечер са прибирам и тея двамата пак се потят в леглото. Еееее, вече не издържам! Ей ся отивам и се самоубивам. Ония, докторе, пак лекинко се надига от жена ми и вика "А е, пич, афектиран си, ша напрайш някоя глупост, иди у кухнята, пусни две кафенца, аз ей ся ша доа ти реда две-три сладки приказки." Отивам, докторе, праа кайветата, ония идва и ми вика "А е пич, ти хубуу ша са самоубиеш, ама ний с жена ти пак ша са eбem. И ко печелиш - нищо." Мамка муууууу, прав е, докторе...
Доктора не издържал и му изкряскал:
- А ве, да та eбa, ти за какво изобщо си дошъл при мен???
- Докторе, искам да те попитам! Не е ли вредно толкова кафе да пия нощно време?
В Националната художествена галерия в Дъблин съпружеска двойка смутено разглеждала една от картините.
На нея били изобразени трима съвсем голи чернокожи мъже, седящи на пейка. На двама от тях пенисите били черни, а на този, седнал в средата - розов.
Кураторът на галерията разбрал, че на семейството му е трудно да интерпретира картината и затова им предложил личното си мнение. Повече от половин час той им обяснявал, че това символизира сексуалната подтиснатост на чернокожите в света на бялото патриархално общество, а розовият пeниc показва културното и социологическото им угнетяване.
След като кураторът се отдалечил, към двойката се приближил някакъв ирландец и казал:
- Искате ли да знаете какво наистина показва картината?
- Смятате, че сте по-голям експерт от куратора на галерията ли?
- Не, аз съм художникът, нарисувал тази картина. Всъщност в нея няма въобще чернокожи. Това са трима ирландски миньори. А средният в обедната почивка се е отбил вкъщи...
Един турист, разхождайки се из древен град - влязъл в магазинче за сувенири.
Харесал си една изкусно изработена и наглед стара бронзова котка и попитал за цената и.
- Десетарка за котката! - рекъл продавачът - и още 1000 за историята и.
- А не може ли само котката да взема? Не ме интересува историята.
- Хубаво, ама ще се върнете, сигурен съм в това.
- Да бе! - изпръхтял презрително туристът, взел статуетката, оставил десетак и си излязъл.
Още на входа някаква улична котка се присламчила към него. След няколко крачки от близкият двор изскочили още три, четири, на първото кръстовище го посрещнали нови десетина. Човекът крачел все по-бързо, но напусто - отвсякъде извирали още и още, и още, и още, и още, и още, и още котки, и тръгвали след него. Затичал се ония, а вече стотици котки го преследвали. Стигнал до краят на улицата - пред него - само море. Не знаейки какво да прави, туристът с все сили метнал бронзовата котка в морето, а ордите котки профучали край него и наскачали след сувенира.
Туристът седнал запъхтян на вълнолома, държал се за главата си, не можейки да повярва на видяното, след това хукнал обратно към магазина.
- Хи-хи-хи! - потрил ръце търговецът - нали ви казах, че ще се върнете? Една хилядарка и имате историята?
- Не ме интересува историята - рекъл запъхтян човекът - Малък бронзов циганин, имате ли?
Малката Виктория вече закопаваше дупката под дървото в градината, когато иззад оградата се показа приветливото лице на съседа, достопочтения мистъра Уолтър.
Заинтригуван от това, какво прави момиченцето, мистър Уолтър вежливо полюбопитства:
- Какво закопаваш там, малката ми?
- Моята златна рибка, сър, - хлипайки отвърна Виктория, - вече я погребах...
Разчувстван от видяното, мистър Уолтър си позволи внимателна забележка: - Колко голяма дупка за толкова малка нещастна златна рибка... а?...
Поставяйки последната шепа земя, Виктория неочаквано притихна, а после обърна към добросърдечния съсед своето изкривено от преживяното лице, извика:
- Това е, защото тя е вътре във вашето шибано куче
С мъжа ми имаме годишнина – 5 години от първото „обичам те“ и 2 години от първото „окей, вкарай ми го където искаш, само не ме буди“.
Каза, че ми е подготвил изненада. Романтична среща под открито небе. Истински спектакъл под звездите... Стадион „Георги Аспарухов“, „Левски“ срещу „Ботев“ Пловдив. Да си призная, хвана ме малко неподготвена. Представях си по-скоро вечеря на покрива на луксозен ресторант, с петстепенно меню и цигулар, но нищо. Важното е, че се е сетил за годишнината.
Питам го как да се облека, защото досега никога не съм била на мач. „Като за изнacилbaнe“, предупреждава ме той. По погледа му разбирам, че не се шегува. За всеки случай, навличам стара тениска с надпис „Имам сифилис“, кецове с принт „Гъбичките са супер, затова се гордея, че ги имам“ и съм готова.
Вървим към стадиона в море от хора. Всички са с качулки, маски, кожени якета и крещят. От ляво и от дясно гърмят бомби, избухват снаряди, някой настъпва противопехотна мина. В далечината виждам гранатомет. Не съм сигурна, но мисля, че току-що обявихме война на Полша.
По чудо, стигаме проверката на входа невредими. Дано моят е взел места на балкона, защото обикновено там са ягодите и шампанското. Вместо това, се озоваваме в нещо, наречено „Сектор Б“. Навсякъде има огради, все едно сме престъпници. Това няма логика. Аз не съм заплаха за обществото – освен когато съм в цикъл или не съм яла сладко повече от 36 часа.
От другата страна на решетките виждам жена с много сладко, жълто-черно яке. Адски ми се ходи при нея, за да я питам откъде си го е взела. Обаче не мога, защото помежду ни има ограда. Все едно сме в Берлин през 80-те. Приближавам се максимално и се провиквам: „Госпожа, откъде е якето?“ Тя се обръща и с цялата омраза на света ми отговаря: „Умри, бе, говедо!“ Ама какво е това отношение? Пуу, няма да си купувам като твоето яке, разбрах, само ти ще имаш такова. Ние вместо да сме солидарни една с друга, да си помагаме в този труден момент – две жени на мач – се псуваме като каруцари. И защо „говедо“? Аз лично повече се оприличавам на еднорог.
Трябва ми питие. Зървам момче, което снове между редовете и му махам: „Гарсон! Гарсооон! Бяло вино с две бучки лед и сламка, ако обичате!“ Имал само бира и семки. Ама хората още ли ядат семки? Да не сме се върнали в 1997-а посредством машина на времето и аз да не съм разбрала? Хубаво, дай едни семки. Тъкмо отварям пакета и го хвърлям уплашена във въздуха, защото мъжът ми се провиква в ухото: „Само Левски, Оле! Само Левски, Оле!“ Абе, ти от коя зоологическа градина си хванат, бе, животно! Не можеш ли да се държиш по-прилично? Аз като те водя на опера, да си ме чул да крещя като шимпанзе: „Само Чайковски, Оле! Само Чайковски, Оле!“?
Айде да почва тоя мач, че да свършва. 30 минути ще ги издържа някак си. Две полувремена по 15 си е напълно приемливо. Моля? Как така 90 минути, бе?! Това защо не го пише на билета?! „Дами и господа, длъжни сме да ви уведомим, че този скапан мач ще продължи 90 минути, a в случай на продължения – и повече. Ако имате деца или домашни растения, за които да се грижите, по-добре не идвайте.“
90 минути... Че това са четири епизода на „Cekcъt и градът“! Там поне има фабула, послание. Кари обича Тузара, Тузара не обича Кари; после Тузара обича Кари, Кари не обича Тузара. Накрая вече сценаристите се изчерпват, сериалът трябва да свършва и Кари и Тузара се обичат едновременно. Това е напрежение, това е драма. А тук какво? Семки.
Първите минути вече текат. Момчетата тичат напред-назад, ритат топката, но какъв е смисълът на цялото това физическо усилие, ми е трудно да кажа. Знам, че в баскетбола мачовете приключват при резултат 112:104, 96:78 или някъде там. Тук след 30 минути, братче, 0:0. Ебати неталантливите спортисти. Ебати прахосничеството на време, инфраструктура, екипи, бутонки и гел. Да бяхте станали лекари, да се гордеят майките ви. Пък вие половин час една точка не може да отбележите.
Пълна скука. Поглеждам към мъжа ми, а той е като подивял. Скубе се, припада, свестява се, пак се скубе, пак припада. Абе, дрисльо, ти не си се вълнувал така на раждането на дъщеря ни! Сега за едно 0:0 ще ми се правиш на Лили Иванова!
Явно пропускам нещо супер интересно, което се случва на терена. Вглеждам се по-внимателно. Забелязвам мъж в чисто черно, на когото никой не подава. Става ми тъжно за него. Вместо да го окуражат, от трибуните го засипват с обиди: „Свири, бе, пeдepact, свири, бе!“ Чувствам се като на концерт на Бон Джоуви, който си е забравил китарата вкъщи. „Свири, бе, пeдepact, свири, бе!“
Забелязвам и друго. Всички играчи, дори тези от нашия отбор, са „куре“: „Спъни го, бе, куре! Как ще я изпуснеш тая, бе, куре! Чисти, бе, куре!“ Поглеждам – на фланелките им не пише „Куре“. Пише „Иванов“, „Христозов“, „Бодуров“ и т.н. Ами вие, лумпени, замисляте ли се изобщо, че родителите на този човек са прекарали безсънни нощи в избиране на име за детето си? Дали да е Петър на дядо му? Или пък Стефан на баба Стефка? И за какво е била цялата тази творческа енергия, цялата тази разправия? За да може един ден такива като вас да му викат „куре“.
Ох, най-после обявяват антракта. Имам амбициозен план да уринирам, но щом зървам хората, които се насочват към тоалетните, се отказвам. Ще стискам. Да, да, ще стискам. За да не мисля за пълния ми пикочен мехур, се заговарям с мъжа ми. Задавам му най-важните футболни въпроси, които ми хрумват: „Номер 7 дали си има гадже? Сладък е. Засада беше, когато хвърлиш тъч със затворени очи и вратарят на противника е зодия Близнаци, нали? Колко крави са необходими, за да опасат цялата тази трева? Абе, Боби Михайлов защо не пази? Ти обичаш ли да гледаш как Боби Михайлов танцува?“
Започва второто полувреме. Нови 45 минути от живота ми, които никога няма да си върна. Пишka ми се, студено ми е и ми се ядат раци. Вместо това, съм на мач и чопля семки от земята. Супер. Мъжът ми продължава да редува припадъци с моменти на просветление. Айде пък вие вкарайте един гол, не виждате ли, че човекът умира! Оп, да не би, да, още малко, още малко... Гоооол! Гоооооол! 1:0! Ама, мило, защо не се радваш? Ааа... голът е за другия отбор. Упс. Стана леко неловко. Нищо, де, има време за още голове. И наистина – има! При това за още цели два! Мачът завършва при резултат 3:0 за другия отбор.
Прибираме се в злокобна тишина. Погребалната процесия на Папа Йоан Павел II е била по-ведра, заклевам се. Слагам мъжа си на дивана и му пускам банка с глюкоза, за да изкара нощта. Не съм го виждала така съсипан, откакто миналото лято не можа да оправи градусите на виното и половин тон грозде отиде на боклука.
„Спокойно, бе, мило – казвам му. – Нищо не е загубено. „Левски“ още могат да спечелят „Златната топка“, „Рали Дакар“, „Аустрелиън Оупън“ или поне „X Factor”. Не се ядосвай за глупости. Ето, утре мама ще ни дойде на гости. Преди малко ми писа в 5 да я чакаш на гарата. Това е нещо, за което си струва да се ядосваш.“
